Тъмната кула

— О, Стрелецо, всички там са мъртви.

— Не мисля така. Кажи го.

— Федик! — изкрещя Чевин ог Чайвен, скитащият се музикант, който никога не бе подозирал, че животът му ще свърши на такова далечно, странно място — не равнините на Средния свят, а планините на Западен Мейн. Създанието надигна ужасното си сияещо лице към Роланд и разпери ръце, сякаш го разпъваха. — Федик, в най-затънтената част на Тъндърклап, на Пътя на Лъча! Лъчът на Шардик и Матурин, Пътят към Тъмната ку…

В този миг револверът на Роланд проговори. Куршумът уцели коленичилия пришълец в средата на челото, съсипвайки окончателно съсипаното му лице. Докато окаяното същество падаше назад, Еди видя как плътта му се превръща в зеленикав дим, ефимерен като крило на стършел. За миг младият стрелец зърна реещите се зъби на Чевин от Чайвен, наподобяващи призрачен коралов пръстен, след което и те изчезнаха.

Роланд прибра револвера обратно в кобура, след което разпери двата останали пръста на дясната си ръка и си вдигна към лицето си в благославящ жест.

— Дарявам те с покой — изрече Стрелеца. После разкопча колана си и отново го омота около оръжието.

— Роланд, това дали… от бавните мутанти ли беше?

— Предположих, че така ще си помислиш… горкото създание — въздъхна неговият дин. — Отрочетата на Родърик идват нейде отвъд земите, които познавам, макар че преди светът да се промени, бяха предани на Артур Елд. — Той се обърна към Еди, а сините му очи горяха на умореното му лице. — Сигурен съм, че Мия е решила да отиде във Федик, за да роди бебето си, и там е завела и Сузана. Край последния замък. Първо трябва да отидем във Федик, а после ще се върнем към Тъндърклап. Добре е да знаеш това.

— Той каза, че тъгува за някого. За кого?

Роланд поклати глава, без да отговори на въпроса му. Покрай тях профуча камион на „Кока-кола“, а някъде на запад изтрещя гръмотевица.

— Федик от Дискордия — замислено промълви последният стрелец от Гилеад. — Федик от Алената смърт. Ако успеем да спасим Сузана — и Джейк — ще потеглим обратно в посока към Калите и ще се върнем чак когато свършим работата си там. А когато отново се насочим на югоизток…

— Какво? — попита разтревожено Еди. — Какво ще сторим тогава?

— Тогава няма да спрем, докато не достигнем Кулата — Роланд вдигна треперещите си ръце и се загледа в тях, а после отново се обърна към младия си спътник. Лицето му бе изморено, ала непреклонно. — Никога не съм се намирал по-близо. Чувам как всичките ми изгубени другари и изгубените им бащи ми шепнат. Шепотът им се носи от самия дъх на Тъмната кула.

Мъжът на Сузана го изгледа за минута, очарован и изплашен, след което положи почти физически усилия, за да разведри ситуацията.

— В такъв случай — каза, докато се връщаше към форда, — ако някой от тези гласове ги подшушне какво да кажем на Кълъм — за най-добрия начин да го убедим да направи онова, което искаме, — гледай да ме уведомиш.

След тези думи младият стрелец отвори вратата и се качи в колата, преди Роланд да може да му отговори. В съзнанието си продължаваше да вижда как неговият дин вдига огромния си револвер. Виждаше го как се прицелва в коленичилата фигура и натиска спусъка. Това беше човекът, когото наричаше свой дин и приятел. Можеше ли да каже със сигурност, че Роланд нямате да направи същото с него… или със Сюз… или с Джейк… ако сърцето му подскажеше, че така ще се приближи към своята Кула? Отговорът на този въпрос беше отрицателен. И въпреки това продължаваше да върви с него. Щеше да продължава да върви с него дори и да бе сигурен в дълбините на сърнето си — Боже опази! — че Сузана е мъртва. Защото така трябваше. Защото Роланд беше станал нещо много повече от дин или приятел за него.

— Мой баща — промълви Еди под носа си, точно преди Стрелеца да отвори вратата и да се качи във форда.

— Каза ли нещо. Еди? — попита го неговият дин.

— Да — кимна младият му спътник. — Казах, че обеща да не се бавим.

Роланд кимна. Еди запали двигателя и отново подкара форда на Джон Кълъм към Търтълбек Лейн. Все така в далечината, макар и по-близо от предния път, изтрещя гръмотевица.

Четвърта главаДан-Тет

ЕДНО

Бебето щеше да се появи на бял свят съвсем скоро, когато Сузана Дийн се огледа наоколо и отново преброи враговете си, както я беше учил Роланд. „Никога не откривай огън — беше й казал той, — докато не разбереш числеността на противниците си. Изключение правят следните два случая — или е невъзможно да прецениш силите им, или си решила да умреш в този ден.“ Искаше й се да се отърве от ужасния, ровичкащ в мислите й шлем, ала каквото и да бе предназначението му, той изобщо не й попречи да преброи съществата, решили да почетат с присъствието си раждането на мъничето на Мия. И това бе добре.

На първо място Сейър — мъжът, който командваше парада. По-точно отрепката с едно от онези червени петна, пулсиращи в центъра на челото му. После Скоутър — лекарят между краката на Мия, който трябваше да поеме бебето. Сейър бързо бе сложил доктора на мястото му, когато гой беше започнал да се държи арогантно, но сега очевидно нямаше да му пречи в изпълнението на професионалния му дълг. Освен Сейър имаше още пет отрепки, ала Сузана знаеше имената само на двама от тях. Този с муцуната на булдог и масивното, изпъкнало шкембе, се наричаше Хейбър. До него стоеше птицеподобното същество с покритата с кафяви пера глава и злобните ястребови очи. Името му беше или Джей, или Джий. Общо седем. Всичките бяха въоръжени с автоматични пистолети с огромни дръжки. Патлакът на Скоутър се подаваше изпод бялата му лабораторна престилка всеки път, когато лекарят се наведеше към родилката. Сузана вече си бе заплюла това оръжие и смяташе съвсем скоро да си го прибере.

Към тези седем трябваше да се прибавят и трите бледи, бдителни човекоподобни същества, застанали зад Мия. От тъмносините им аури Сузана заключи, че бяха вампири — навярно от онези, които Калахан наричаше „трети вид“. (Някогашният свещеник ги бе сравнил веднъж с рибата лоцман, коя то се навърта край озъбените усти на акулите.) Това правеше десет. Двама от вампирите носеха арбалети, а третият държеше нещо като електрически меч, чието сияещо острие едва се подаваше от дръжката. Ако успееше да се добере до пистолета на Скоутър („когато го гепиш, милинка“, поправи се тя — бе чела „Силата на позитивното мислене“ и все още вярваше на всяка дума, която преподобният Пийл беше написал), щеше да го насочи първо към мъжа с електрическия меч. Само Господ знаеше какви рани можеше да нанесе това оръжие и тъмнокожата жена искаше да остане непросветена по този въпрос.

Сред насъбралите се имаше и една медицинска сестра с глава на голям кафеникав плъх. Пулсиращото червено око в центъра на челото й караше Сузана да вярва, че всички останали отрепки носеха човешки маски, за да не плашат потенциалните си жертви, когато излизаха по улиците на Ню Йорк. Навярно не всички маски прикриваха физиономии на плъхове, ала тъмнокожата жена бе сигурна, че никой от тях не изглежда като Робърт Гуле4.

И доколкото можеше да види, плъхоглавата сестра бе единствената, която не носеше оръжие.

Всичко на всичко единайсет. Единайсет в тази огромна и пустееща болница, която — Сузана нямаше никакви съмнения — едва ли се намираше нейде из Манхатън. И ако наистина възнамеряваше да ги направи на кайма, трябваше да направи това, докато вниманието им бе съсредоточено върху бебето на Мия — безценното й мъниче.

— Излиза, докторе! — извика сестрата нервно и възторжено.

Така беше. Сметките на Сузана бяха прекъснати от най-силната болка, която бе изпитвала през живота си. Вълната на агонията връхлетя и двете жени, погребвайки ги под талазите си. Те закрещяха, а Скоутър започна да вика на Мия да се напъне, да се напъне СЕГА!

Сузана затвори очи и също се напъна, понеже това бе и нейното бебе все пак… или поне едно време