Тъмната кула

мазилка и старо дърво. Миризма на хотелска стая, където никой не е спал от години.

„Не — простенва съзнанието й. — Не, аз искам Сентрал Парк. Искам господин ВЕСЕЛА и господин КОЛЕДА, искам аромата на горещ шоколад и първите колебливи снежинки, до гуша ми дойде от Федик, от Вътрешния свят, от Средния свят и от Крайния свят. Искам Моя свят. Изобщо не ме интересува дали някога ще зърна Тъмната кула.“

Устните на Еди и Джейк се движат в синхрон, сякаш пеят песен, която тя не може да чуе, но това не е песен; думите, които оформят устните им, точно преди сънят да изчезне, са…

ЧЕТИРИ

„Пазете се от Дондейл.“

Тя се събуди, изричайки тези думи, разтреперана под призрачната утринна светлина. Поне онази част от съня й, в която виждаше дъха си, бе истинска — ако не друго. Сузана докосна бузата си и изтри хладната влага, която откри там. Кожата й не беше достатъчно студена, за да превърне сълзите й в ледени кристалчета, ала малко й оставаше.

Тя се огледа в сумрачната стая в хотел „Федик“, жадувайки с цялото си сърце сънят й за Сентрал Парк да е бил истина. Тъй като бе спала на пода — леглото представляваше ръждясала скулптура, която щеше да се разпадне всеки момент, — сега целият й гръб беше схванат и мускулите я боляха. Одеялата, които бе използвала, за да си направи легло (и да се завие), се бяха разпаднали на прах и парцали, докато се бе въртяла насън. Този прах гъделичкаше носа и облепяше гърлото й, карайки я да се чувства така, сякаш бе хванала най-ужасната настинка на света. И като стана дума за настинка, цялата трепереше. И имаше дяволска нужда да се изпикае, което означаваше, че трябваше да се замъкне до коридора на вкочанените си ръце и остатъци от крака.

Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,

(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)

където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.

Искаше Еди.

— Виждам, че и ти си станала — изрече един глас и Сузана се извърна толкова бързо, че някаква тресчица от дъските на пода се заби в дланта й.

Стрелеца се бе облегнал на вратата между коридора и стаята й. Бе изплел от ремъците нещо, което й изглеждаше твърде познато — сега то висеше на лявото му рамо, а на другото се поклащаше кожената торба с новите им придобивки и останалите оризии. Ко стоеше до краката на Роланд и я наблюдаваше със сериозно изражение.

— Изкара ми ангелите, сай Дисчейн — възкликна тя.

— Плакала си.

— Дали съм плакала или не, си е изцяло мой проблем.

— Излезем ли веднъж оттук, ще се почувстваме по-добре. „Федик“ е прокълнат.

В това спор нямаше. През нощта вятърът бе станал още по-свиреп и докато пищеше покрай стрехите на хотела и бара в съседство, Сузана имаше чувството, че чува писъците на малки деца — деца, изгубени в пространството и времето, които се лутат безнадеждно, търсейки пътя към къщи.

— Добре, Роланд, но преди да пресечем улицата и да отидем в този Коган, искам да ми обещаеш нещо.

— Слушам те.

— Ако някое чудовище ни спипа — нещо излязло от Дяволския гъз или от тодаша между световете, — искам да ме простреляш в главата, преди това да се случи. За себе си решавай както щеш, но… какво правиш?

Стрелеца й подаде единия си револвер.

— Вземи — каза той. — Напоследък мога да си служа само с единия. Освен това не съм в състояние да отнема живота ти. Ако толкова държиш да умреш, можеш и сама да…

— Роланд, твоите шибани скрупули непрекъснато ме изумяват — рече Сузана, сетне взе пистолета с едната си ръка и посочи към „хамута“ с другата. — Що се отнася до това, ако си мислиш, че ще се кача в него, преди да стане абсолютно наложително, значи си луд.

Едва забележима усмивка плъзна на устните му.

— Не е ли гот, когато и двамата сме луди?

Тя въздъхна и кимна с глава.

— Да, но винаги може да се желае още. Хайде, каубой, да се махаме оттук. Задникът ми замръзна, а тая воня направо ми разяде синусите.

ПЕТ

Когато отново се озоваха в Когана, той я сложи на стола с колелца и я бута до първите стълби, които се изпречиха на пътя им. Сузана държеше в скута си провизиите им и торбата с оризиите. Щом стигнаха стълбището, Стрелеца вдигна жената на хълбока си и блъсна стола надолу по стъпалата. Лицата и на двамата се изкривиха в гримаси, докато отгласите от стръмното му спускане кънтяха болезнено в ушите им.

Това е краят му — промълви тъмнокожата жена, когато оглушителният шум най-накрая престана. — Можеше да го оставиш тук горе като отплата за добрините, които ми стори.

— Не бързай с преценките — рече й нейният дин, загледан в подножието на стълбите. — Може пък да се изненадаш.

— Т’ва нещо веч’ за нищо не ста’а и двамата ’ного добре го знаем — обади се Дета, а Ко изджавка отривисто, сякаш за да каже: „Точно така.“

ШЕСТ

Ала ето че столът оцеля след първото екстремно спускане. Както и след второто. Третото стълбище обаче (което бе и най-дългото) явно му дойде в повече — когато Роланд се наведе да разгледа разнебитената мебел, видя, че едно от колелцата й е счупено. Видът й му напомни за изоставения инвалиден стол на Сузана, който бяха намерили след края на битката с Вълците на Източния път.

— Ето, нали ти казах! — възкликна тя и се изкикоти. — Май стана време да ме мяташ на хамута, Роланд! Аре, каубой, готов ли си да те пояздя, а?

Той я стрелна с поглед.

— Можеш ли да накараш Дета да се разкара?

Тя го изгледа изненадано, след което смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни последното нещо, което беше казала. Бузите й внезапно пламнаха.

— Да — смутолеви. — Съжалявам, Роланд.

Стрелеца я вдигна, разположи я в хамута и закрачи напред. Колкото и неприятно да беше под Когана — колкото и страшничко да беше тук — Сузана бе доволна, че оставяха „Федик“ зад гърба си. Защото това означаваше, че и други места оставаха зад гърба им — Луд, Калите, Тъндърклап. „Алгул Сиенто“, както и Ню Йорк и Западен Мейн. Е, вярно, че замъкът на Пурпурния крал бе някъде пред тях, ала не смяташе, че трябва да се притеснява за това — в края на краищата най-известният му обитател бе откачил и бе офейкал към Тъмната кула.

Външният свят чезнеше малко по малко. Наближаваха края на дългото си пътешествие и нямаше много