сутрин.
— Има само едно място за тази поема, старче — заявява Кинг и хвърля книгата обратно на масичката за кафе. Дебелата тухла тежко тупва върху полираната повърхност. — Знам точно къде й е мястото — мърмори си писателят, докато се разполага по-удобно в стола си и затваря очи.
Четвърта част
Бялата шир на Емпатика
Първа глава
Нещото под замъка
ЕДНО
Успяха да намерят доста големичка кухня с прилежащ склад на приземното ниво на експериментална станция „Дъга 16“, недалеч от лечебницата. Преди това обаче откриха нещо друго — кабинета на сай Ричард П. Сейър, който едно време беше нещо като изпълнителен директор на Пурпурния крал, а сега вече се намираше на полянката в края на пътя, благодарение на светкавично бързата дясна ръка на Сузана Дийн. Върху бюрото на Сейър имаше четири папки, които се оказаха изумително пълните досиета на Роланд, Еди, Сузана и Джейк. Тъмнокожата жена побърза да ги изхвърли в машината за унищожаване на документи — снимките на Джейк и Еди й причиняваха нетърпима болка. По-добре да останеше със спомените си.
На стената висяха две маслени картини — покрити със стъкло и снабдени с масивни дървени рамки. Едната показваше силно и красиво момче. Беше босо, носеше дънки и имаше рошава коса и кобур под мишницата си. Изглеждаше на възрастта на Джейк. Картината излъчваше някаква нездрава, отблъскваща чувственост — Сузана си каза, че художникът, сай Сейър или и двамата навярно принадлежаха към хората от Лавандуловия хълм81, както често наричаха хомосексуалистите във Вилидж. Косата на момчето беше черна, очите му бяха сини, а устните — аленочервени. На единия му хълбок имаше синкав белег, а на лявата му пета се виждаше рожденото му петно, чийто цвят бе същият като на устните му. Пред него лежеше снежнобял жребец с окървавени зъби — момчето бе стъпило с левия си крак върху шията на коня, а лицето му бе изкривено в тържествуваща усмивка.
— Това е Ламрей, конят на Артур Елд — обясни Роланд. — Образът му е изрисуван на бойните флагове на Гилеад и представлява сигул на целия Вътрешен свят.
— Значи според тази картина Пурпурният крал побеждава? — попита Сузана. — Или ако не той, то Мордред, неговият син?
Стрелеца повдигна вежди.
— Благодарение на Джон Фарсън хората на Пурпурния крал победиха във Вътрешния свят преди доста време — рече той. Сетне се усмихна. Лицето му внезапно придоби лъчезарен вид, толкова различен от обичайното му изражение, че тъмнокожата жена усети как главата й се замайва. — Ала си мисля, че ние спечелихме единствената битка, която има значение. Това, което е показано на тази картина, не е нищо повече от нечия измишльотина. — След тези думи той стовари юмрука си върху стъклото на рамката с изненадваща свирепост и изтръгна картината, раздирайки я по средата Ала преди да я накъса на парчета, както очевидно възнамеряваше, жената го спря и посочи към долния й край. Там, изписано с малки, ала изящни букви, се виждаше името на художника:
Другата картина изобразяваше Тъмната кула — огромен черен цилиндър, устремен нагоре към небето. Тя се издигаше в далечния край на Кан’-Ка Но Рей, полето с розите, В сънищата им Кулата изглеждаше по- висока и от най-високия небостъргач в Ню Йорк (което означаваше Емпайър Стейт Билдинг за Сузана). На картината обаче височината й едва ли надхвърляше сто и осемдесет метра; въпреки това приказното й величие не изглеждаше накърнено. Тесните прозорци се издигаха във възходяща спирала по фасадата й също като в сънищата им. На върха й имаше еркерен прозорец с множество разноцветни стъкла, всяко от които отговаряше на някоя от магическите сфери. Най-вътрешната концентрична окръжност беше розова като кристалното кълбо, оставено за съхранение у една вещица на име Рия, а в центъра се виждаше мъртвешкият абанос на Черната тринайсетица.
— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?
— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.
— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.
— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.
— Виждам го много добре.
— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?
— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…
Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.
— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.
— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.
— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.
Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.
— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.
Сузана въздъхна.
— Честно казано, и аз.
Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.
— Ще я оставим — каза гой. — Съвсем скоро — след няколко месеца, а може би и седмици — ще
