Тъмната кула

него до края.“

ТРИ

В магазинчето „Шапки и дамски облекла“ имаше дрехи, ала I е се разпаднаха в мига, в който ги докоснаха — молците и годините си бяха казали думата. В странноприемницата на Федик („Тихи стаи, дубри легла“) Роланд откри ракла, пълна с одеяла, и чвамата се увиха с тях. Те миришеха на мухъл и застояло, но следобедният ветрец разсейваше донякъде неприятната миризма. Решена да изтръгне наведнъж болката от душата си, Сузана попита своя дин какво се е случило с Джейк.

— Пак този писател значи — горчиво въздъхна тя, докато бършеше сълзите си. — Господ да го прокълне.

— Хълбокът ми отказа и… Джейк изобщо не се поколеба. — Стрелеца за малко да каже „момчето“, както бе свикнал да мисли за сина на Елмър, когато почти бяха настигнали Уолтър. Ала след като беше получил втори шанс, се бе зарекъл никога вече да не прави това отново.

— Типично за него. — Сузана се усмихна. — Никога не би се поколебал. Смелостта му беше безгранична. Ти погрижи ли се за него? Направи ли всичко, както трябва? Не си ми разказал за това.

И ето, че сега й разказа, като не пропусна да спомене и за обещанието на Айрийн Тасенбаум за розата. Тъмнокожата жена кимна, след което каза:

— Ще ми се да бяхме сторили същото и за твоя приятел Шийми. Той умря във влака. Ужасно съжалявам, Роланд.

Стрелеца кимна. Искаше му се да има тютюн, но за съжаление нямаше. Поне револверите му бяха отново при него, както и седемте оризии, но като цяло положението им никак не бе добро и щеше да се влошава.

— Отново се е наложило да ви телепортира, нали? — попита той. — Знаех си, че още един опит ще го довърши. Сай Бротиган също знаеше това, както и Динки.

— Не беше това, Роланд — поклати глава Сузана. — Кракът му. Нейният дин я изгледа неразбиращо.

— Порязал се е на парче счупено стъкло по време на битката за „Синия рай“, а много добре знаеш, че въздухът и мръсотията на това място бяха отровни! — последната дума бе изплюта от Дета, и то с толкова силен акцент, че Стрелеца едва успя да я разбере: „Утроуни!“ — Проклетият му крак се поду… пръстите му заприличаха на наденици… сетне бузите и гърлото му потъмняха, като че ли бе пребит от бой… хвана го треска… — Тя си пое дълбоко дъх и се уви още по-плътно с двете одеяла. — Започна да бълнува, но към края главата му се проясни. Говореше за теб и за Сюзан Делгадо. Думите му бяха пропити с толкова любов и съжаление… — замълча за миг, после извика: — Ще отидем дотам, Роланд, ще отидем до Тъмната ти кула и ако това, което открием там, не си струва, ще направим така, че усилията ни да не останат невъзнаградени.

— Ще отидем — потвърди той. — Ще открием Тъмната кула и нищо няма да застане между нас. И преди да влезем вътре, ще изречем имената им. На всички изгубени.

— Твоят списък ще бъде по-дълъг от моя — въздъхна безногата жена, — но и моят няма да е кратък.

Стрелеца нищо не каза, но гласовитият робот-сводник внезапно пропя, навярно разбуден от звука на гласовете им:

— Момичета, момичета, момичета! — кресна той иззад летящите врати на кръчмата. — Някои са човешки, други са киборги, ала на кой му пука, нали участват в оргии! Те ще сторят всичко, дет’ ви се прииска, щото искат само да ви се натискат… — Кратка пауза, след която той изведнъж изстреля последното изречение: — ВЕДНАГА ТИ ЕЛА ПРИ НАС, ЩОМ ТЕ ЗАСЪРБИ! — след което замлъкна окончателно.

— Колко тъжно е това място — въздъхна Стрелеца. — Ще пренощуваме тук и след утрешния ден няма да го видим никога повече.

— Поне грее истинско слънце, което е голям кеф след Тъндърклап — добави Сузана, — но пък е толкова студено!

Той кимна, сетне я попита за останалите.

— Всички заминаха — отвърна тя, — макар по едно време да си мислех, че единственото място, където ще отидем, е дъното на онази пропаст.

Посочи към оня край на главната улица на Федик, който се намираше най-далеч от крепостната стена.

— В някои от вагоните има телевизионни монитори, които все още работят, и когато пристигнахме в града, видяхме прекрасното състояние, в което се намира мостът. Двата му края си бяха непокътнати, ала в средата липсваха поне стотина метра от него. Добре, че подпорите още стояха. Влакът намали ход, но не достатъчно, че да можем да скочим от него; ако някой бе опитал, със сигурност щеше да загине. Движехме се с около осемдесет километра в час. Когато наближихме пропастта, шибаните подпори започнаха да скърцат и да стенат, а във вагоните зазвуча музика. Също като при Блейн, нали си спомняш?

— Да.

— Но нищо не можеше да заглуши скърцането на подпорите. В следващия момент всичко започна да се тресе, а някакъв глас — дълбок и успокояващ — каза: „В момента имаме малък проблем, моля, останете по местата си.“ Динки прегърна малкото рускинче Дани, а Тед ме хвана за ръцете и рече: „Искам да ви кажа, госпожо, че за мен бе истинско удоволствие да ви познавам.“ После вагонът изведнъж се наклони толкова рязко, че за малко да падна от седалката си — точно това и щях да направя, ако Тед не ме държеше здраво — и си казах: „Това е, всичко свърши, моля те, Господи, нека умра, преди онова, което живее там долу, да е забило зъбите си в мен“, след което в продължение на няколко секунди се движехме назад. Назад, Роланд! Целият вагон — ние се намирахме в първия вагон след локомотива — се изкриви нагоре и се чу звук от раздиращ се метал. Сетне добрият стар „Дух на Топека“ се хвърли мълниеносно напред. Да казват каквото щат за древните, Роланд — признавам, че доста неща са объркали, — ала не може да се отрече, че машините им определено имат кураж.

Стрелеца я слушаше мълчаливо.

— Следващото нещо, което си спомням, е, че пристигаме на гарата. Онзи успокояващ глас отново се обади — този път ни каза да се огледаме наоколо и да се уверим, че всичките ни принадлежности са на мястото си. Все едно пътувахме с „Транс Уърлд Еърлайнс“ и кацахме в „Айдълуайлд“78! Едва когато слязохме на перона, видяхме, че последните девет вагона ги няма! Слава Богу, бяха празни! — Хвърли намръщен (и същевременно уплашен) поглед към далечния край на улицата и добави: — Надявам се онова там долу да се е задавило с тях!

Сетне се оживи.

— Сещам се за нещо хубаво — при скорост от четиристотин и петдесет километра в час (както обяви онзи успокояващ глас) Момченцето-паяк едва ли ще ни настигне скоро.

— Не бих разчитал на това — поклати глава Роланд.

Тъмнокожата жена наклони уморено глава настрани.

— Не говори така.

— Не мога да те лъжа — рече й Стрелеца. — Не се притеснявай — ще се разправим с Мордред, когато му дойде времето… и ти гарантирам, че няма да е днес.

— Добре.

— Минавала ли си скоро под Когана? Защото имам чувството, че е така.

Очите на Сузана се разшириха.

— Голяма плетеница е, нали? — попита тя. — В сравнение с това място „Гранд Сентрал“ прилича на селска гаричка в най-затънтения американски пущинак. Лесно ли намери пътя?

— Ако бях сам, сигурно още щях да се лутам там долу — призна Роланд. — Ко намери верния път. Предположих, че е надушил следите ти.

Безногата жена се замисли.

— Възможно е. Или пък е надушил следите на Джейк. Прекосихте ли широк коридор с надпис