— Чиссит — каза Роланд и отвори очи в същия миг, в който и вратата се отвори. Той зърна как Ко прескача прага, чу пронизителния писък на бездната между световете и пристъпи напред, като затръшна вратата зад гърба си, без да погледне назад.
Четвърта глава
Федик (две гледни точки)
ЕДНО
Вижте колко светло е тук!
Предния път, когато бяхме тук, Федик бе мрачен и сив, но това си имаше своето обяснение — все пак градът не беше истинският Федик, а негов тодашен заместител; място, което Мия познаваше добре, спомняше си добре (както си спомняше и замъка Дискордия, където бе ходила често, преди обстоятелствата — в лицето на Уолтър о’ Дим — да я дарят с физическо тяло) и можеше лесно да пресъздаде по памет. Днес обаче изоставеното селище е обляно от ярка светлина, която ни заслепява (въпреки че без съмнение ще виждаме по-добре, когато очите ни се адаптират след сумрака на Тъндърклап и прохода под „Дикси Пиг“). Всяка сянка е така ясно очертана, сякаш е изрязана от черен картон, а небето е безоблачно и кристално синьо. Въздухът е мразовит. Вятърът, който вие покрай стрехите на запустелите къщи и бойниците на замъка „Дискордия“, навява лъх на есен и на самота. На гарата във Федик е спрял атомен локомотив с думите „ДУХЪТ НА ТОПЕКА“, изписани от двете страни на куршумоподобната му муцуна. Гладките прозорци на кабината са станали почти непроницаеми заради пустинните песъчинки, които са ги обсипвали в продължение на столетия, но това няма никакво значение.
Да, това е историята на Сузана и ние ще я чуем, когато я разкаже на човека, когото нарича свой дин, след като той отново се сдобие с ка-тет, който да ръководи. Ето я и самата Сузана — седи на същото място, където сме я виждали и преди — пред бар „Кучешкия впряг“. До коневръза е паркиран нейният стоманен жребец, който Еди бе нарекъл „триколесния скутер на Сюзи“. Студено й е и няма дори и пуловер, който да облече, но сърцето й нашепва, че чакането почти е свършило. Тя се надява сърцето й да не се лъже, защото това място е призрачно. Воят на вятъра й звучи като ужасените писъци на децата, които служителите на Пурпурния крал докарваха тук, за да съсипят телата им и да погубят разсъдъка им.
До ръждясалата постройка с метални стени от другата страна на улицата (експериментална станция „Дъга 16“, ако сте забравили) се виждат сивите коне-киборги. След последния път, когато бяхме тук, още няколко са се катурнали; още няколко клатят неспир глави напред-назад, сякаш се опитват да видят ездачите, които ще дойдат и ще ги развържат. Това обаче никога няма да се случи, защото Разрушителите вече са освободени и не се нуждаят от детски мозъчета, които да увеличават способностите на надарените им глави.
А сега погледнете натам! Най-накрая дойде моментът, който жената очакваше търпеливо през целия ден, както и през вчерашния, и предишния, когато Тед Бротиган, Динки Ърншоу и неколцина други (без Шийми, който стигна до полянката в края на пътя, кажете „сбогом“) се разделиха с нея. Вратата на Когана се отваря и оттам излиза един мъж. Първото нещо, което Сузана забелязва, е, че накуцването му е изчезнало. Сетне вижда новите му дънки и риза. Добре му стоят, но иначе е също толкова неподготвен за студеното време, както и тя. Новодошлият носи пухкаво зверче с остри ушички. Дотук добре, ала къде е момчето, което по принцип трябва да носи животинчето? Момчето го няма и сърцето й се изпълва с мъка. Обаче не е кой знае колко изненадана, защото дълбоко в сърцето си знае това, също както този мъж (този прокълнат мъж) веднага би узнал, ако с нея се случеше нещо подобно.
Тя се плъзга на земята и започва да пълзи на ръце и колене по тротоара. Когато стига до прашната улица, вдига ръка във въздуха и извиква:
— Роланд! Хей, Стрелецо! Тук съм!
Мъжът я вижда и й махва в отговор, след което се навежда и пуска зверчето на земята. Ко се втурва към нея, привел глава и прилепил уши към черепа си. Тича с бързината и грацията на невестулка, носеща се над снежните преспи. Когато е на два метра от нея (най-малко два метра), рунтавелкото скача във въздуха и прелита над прашната улица. Тъмнокожата жена го улавя като самоотвержен защитник, готов на всичко, за да спаси отбора си — силата на удара изкарва въздуха от дробовете й и я запраща в праха, ала първото нещо, което тя прави, след като отново си поема дъх, е да избухне в смях. Сузана продължава да се смее, когато рунтавелкото опира късичките си предни крачка върху гърдите й, а задните — на корема й, и започва да ближе бузите, носа и очите й, докато маха радостно с опашка.
— Стига! — вика тя, останала без дъх от смях. — Стига, миличко! Спри, преди да си ме убило!
В мига, в който чува думите си, изплъзнали се от устата й, смехът й внезапно секва. Ко слиза от нея, вдига муцунка към празното синьо око на небето и надава протяжен вой, който й съобщава всичко, което жената трябва да узнае (ако случайно не го е разбрала досега). Защото рунтавелкото може да се изразява доста по-красноречиво от няколкото думи, които обича да повтаря.
Безногата жена се надига и изтупва праха от ризата си. В същия миг върху нея надвисва сянка. Тя поглежда нагоре, ала отначало не може да види лицето на Роланд, защото главата му е точно пред слънцето и то е сътворило ослепителен ореол около него. Чертите му са изгубени в чернотата.
Той протяга ръце към нея.
Част от нея изобщо не иска да ги докосне — и нима не я разбирате? Част от нея иска да зареже всичко още тук и да го изпрати сам в Ужасните земи. Без значение какво би искал Еди. Без значение какво би искал Джейк. Този тъмен силует със заслепяващ ореол я бе изтръгнал от уютния й живот (о, да, и тя си имаше своите демони — сред които имаше един особено зъл, — но нали всички сме така?) и я бе запознал първо с любовта, после с болката и накрая с ужаса и загубата. Сделката определено не се развиваше в нейна полза, казано с други думи. Тази даряваща с гибел ръка бе отговорна за скръбта й, този странстващ рицар, дошъл от стария свят със старите си ботуши и смъртоносните си оръжия, поклащащи се на хълбоците му. Това обаче са сълзливи заблуди, наивни мечти и някогашната Одета без съмнение би им се присмяла. Ала тя се е променила — той я е променил — и сега си дава сметка, че ако някой има право да се поддава на сълзливи заблуди и наивни мечти, то това е Сузана, дъщеря на Дан.
Част от нея искаше да го отпрати — но не да сложи край на странстването му или да сломи духа му (само смъртта би била способна на това), а да отнеме искрицата светлина, останала в очите му, и да го накаже за безмилостната му, несъзнателна жестокост. Ка обаче е колелото, към което всички ние сме привързани, и когато то се завърти, ние също се завъртаме с него — първо се издигаме към небесата, а после се спускаме към ада, а мозъците ни кипят в черепите ни. Ето защо вместо да му обърне гръб…
ДВЕ
Вместо да му обърне гръб (както жадуваше част от нея), Сузана пое ръцете на Роланд. Той я притегли в обятията си и когато се опита да я целуне по бузата, обърна лицето си така, че устните му се притиснаха в нейните.
