Тъмната кула

— Значи сте сигурни, че това не е просто една история?

— От пролетта на седемдесета, когато Кинг написва изречението „Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше“ — каза Мариан Карвър, — много малко от нещата, които Стивън Кинг е написал, са „просто истории“. Той може да не вярва в това, но ние го знаем.

„Явно годините, през които сте имали работа със служителите на Пурпурния крал, са ви подействали така, че сега подскачате при вида на всяка сянка“ — помисли си Роланд, но вместо това попита:

— Щом не са истории, какво са тогава?

Отговори му Моузес Карвър.

— Нещо като съобщения в бутилки — рече старецът. Начинът, по който произнесе последната дума — почти като „бтълки“ — му напомни за Сузана и внезапно му се прииска да я види, както и да се увери, че е добре. Това желание бе толкова силно, че остави горчив вкус в устата му.

— … великото море.

— Би ли повторил? — помоли го Стрелеца. — Бях се заплеснал нещо.

— Казах, че според нас Стивън Кинг хвърля своите бутилки във великото море. В морето, което наричаме Първоначалието. С надеждата, че те ще те достигнат и че съобщенията вътре в тях ще помогнат на теб и на моята Одета да достигнете целта си.

— Което ни води до последните ни дарове — рече Мариан. — Нашите истински дарове. Първо… — тя му подаде кутийката.

Капачето й бе закачено на панти. Роланд го докосна с пръстите на лявата си длан, възнамерявайки да го отвори, ала в последния момент явно се отказа и вдигна очи към събеседниците си. Те го наблюдаваха с надежда и някакъв напрегнат интерес, от който се почувства неловко. Внезапно го осени една безумна (и същевременно дяволски убедителна) идея — че тези хора всъщност са служители на Пурпурния крал и когато отвори кутията, последното нещо, което ще зърнат очите му, ще бъде жужащ снич, чийто брояч отбелязва последните секунди до нулата. А последното нещо, което ще доловят ушите му, преди светът около него да избухне, ще бъде дивият им смях и възгласът „Хайл на Червения крал!“. Не беше невъзможно, но просто нямаше как да не им се довери — в противен случай го грозеше пълна лудост.

„Щом ка повелява така, тъй да бъде“ — помисли си Роланд и отвори кутията.

ДВАНАЙСЕТ

Вътре върху тъмносиньо кадифе (събеседниците му едва ли знаеха, че това бе цветът на Кралския двор в Гилеад) бе положен часовник с намотана верижка. Върху златното му капаче бяха гравирани три предмета — ключ, роза и — помежду им и малко над тях — кула с мънички прозорчета, които опасваха фасадата й във възходяща спирала.

Стрелеца с изненада установи, че очите му отново се изпълниха със сълзи. Щом погледна към събеседниците си — две млади жени и един старец, мозъкът и вътрешностите на корпорация „Тет“, — ги видя шестима, а не трима. Когато примигна, призрачните им двойници изчезнаха.

— Отвори капачето и го разгледай — каза му Моузес Карвър. — И не крий сълзите си пред нас, сине на Стивън, защото ние не сме машините, с които другите биха ни заменили, ако имаха тази възможност.

Роланд знаеше, че думите му са верни, понеже сълзите му се стичаха по страните му. Нанси Дипно също плачеше. И въпреки че Мариан Карвър без съмнение се гордееше с това, че е доста по-корава, очите й също блестяха подозрително.

Той натисна винтчето в горната част на часовника и капачето се отвори. Изящни стрелки показваха часа и минутата — и то с перфектна точност; не се и съмняваше в това. Отдолу в мъничката си окръжност миниатюрна стрелчица отброяваше секундите. От вътрешната страна на капачето бе гравирано следното:

За ръката на РОЛАНД ДИСЧЕЙН

От

МОУЗЕС АЙЗЪК КАРВЪР

МАРИАН ОДЕТА КАРВЪР

НАНСИ РЕБЕКА ДИПНО

С дълбока благодарност

Бяло над червеното, такава е полята на ГОСПОД завинаги

— Благодаря, сай — изрече Стрелеца с дрезгав, разтреперан глас. — Благодаря ви. Сигурен съм, че и моите приятели биха ви благодарили, стига да можеха да говорят.

— Те говорят в сърцата ни, Роланд — каза Мариан — Освен това ги виждаме в лицето ти.

Моузес Карвър се усмихваше.

— В нашия свят, Роланд — започна той, — подаряването на златен часовник има особено значение.

— Какво? — попита Стрелеца. Вдигна часовника — безспорно най-красивия уред за измерване на времето, което беше виждал — към ухото си и се вслуша в нежното тиктакане на механизмите му.

— Подобен жест означава, че човекът, на когото се подарява часовникът, е свършил работата си и вече може да се отдаде на риболов или да играе с внуците си — поясни Нанси Дипно. — Ние обаче ти го подаряваме с други съображения. Нека отброява часовете до целта ти и ти каже, когато я достигнеш.

— Как може да стори това?

— Сред добромислещите ни приятели в Ню Мексико има един изключителен човек — започна Мариан Карвър. — Казва се Фред Таун. Той вижда страшно много неща и много рядко греши. Този часовник е „Патек Филип“, Роланд. Струва деветнайсет хиляди долара и създателите му гарантират пълно възстановяване на цената, ако избързва или изостава. Няма нужда да се навива, защото е с батерия — но не на „Норт Сентрал Позитроникс“ или някое тяхно протеже, мога да те уверя в това, която ще издържи сто години. Но според Фред, когато наближиш Тъмната кула, часовникът вероятно ще спре.

— Или ще започне да върви назад — каза Нанси. — Наблюдавай го.

Моузес Карвър се приведе напред.

— Ще го следиш, нали?

— Да — кимна Роланд. Той пъхна часовника в единия си джоб (след като дълго време не можа да откъсне поглед от гравюрите на капачето), а кутийката — в другия. — Ще бъда много внимателен.

— Трябва да внимаваш и за още нещо — намеси се Мариан. — За Мордред.

Стрелеца нищо не каза.

— Имаме основания да вярваме, че той е убил онзи, когото ти наричаше Уолтър. — Внезапно млъкна. —