Тъмната кула

Роланд поклати глава.

— Не си изгубил много. Повечето е голям боклук, но се пръква и по някоя добра идейка. Слушай ся. Ще ти просветне за кво става дума, като разбереш за кво са си говорили Тауър и твоят приятел гусин Дийн преди двайсет и две години, когато гусин Дийн е спасил Тауър от двамата бандюги.

— Татко — намръщи се Мариан, — престани да говориш така. Може да си стар, но не си глупав.

Той я изгледа с мътните си очи, оживени от злорадо пламъче, след което намигна съучастнически на Роланд и продължи:

— От ония шибани жабарски бандюги!

— Еди ми разказа за това — кимна Стрелеца.

Акцентът внезапно изчезна от думите на Карвър и той заговори с ясен, енергичен тон:

— Значи знаеш, че са си говорили за една книга, наречена „Хоганът“, от Бенджамин Слайтман. Заглавието й било сгрешено, както и името на автора, и това изведнъж я направило много ценна за библиоманите.

— Да — рече Роланд. Печатната грешка бе превърнала заглавието в „Коганът“ — дума, която бе придобила огромно значение за Стрелеца и неговия ка-тет.

— След като твоят приятел си отишъл, Кал Тауър взел, че се поразровил малко повече за автора. Оказало се, че той бил написал още четири книги, но под името Даниел Холмс. Тоя Слайтман е бил бял като чаршаф на „Клансман“, но ето че псевдонимът, под който издал другите си книги, бил същият като името на бащата на Одета. Сигурно не си изненадан, нали?

— Не — отвърна Роланд. Това просто бе поредното щракване от завъртането на механизма на ка.

— И всички книги, които е написал под името Холмс, са научна фантастика — за телепати и бъдновидци, наети от правителството, за да разбулват разни неща. Оттам всъщност взехме идеята. — Той погледна победоносно към Роланд и тропна с бастуна си. — Има и още за разказване, но мисля, че нямаме време за това. Всичко се свежда до това, нали? До времето. Което тече само в една посока в нашия свят. — Столетникът изведнъж се умълча и се замисли. — Бих дал много, стрелецо, за да видя отново своята кръщелница, но май няма как да стане, а? Освен ако не се срещнем на полянката.

— Това е самата истина — съгласи се Роланд, — но можеш да си сигурен, че ще й разкажа за теб, без да пропусна как съм те заварил кипящ от енергия да сипеш огън и жупел…

— Кажете Госпот, кажете Госпот-Бомб! — прекъсна го беловласият мъж и удари с бастун по земята. — Кажи й го, братко! И гледай да не забравиш, ей!

— Гарантирам ти. — Стрелеца изпи последната глътка от чая си и остави чашата върху писалището на Мариан Карвър, след което се изправи на крака; ръката му машинално се стрелна към десния му хълбок, преди да се сети, че болката вече я нямаше. — Сега трябва да ви оставям. Има едно място недалеч оттук, където се налага да отида.

— Знаем къде — каза Мариан. — Има кой да те посрещне, когато стигнеш там. Охраняваме мястото специално за теб и ако вратата, която търсиш, все още е там и функционира, ще можеш да минеш през нея.

Роланд се поклони леко.

— Благодаря, сай.

— Би ли останал още съвсем мъничко, ако ти е угодно — продължи тъмнокожата жена. — Имаме дарове за теб, Роланд. Недостатъчно, за да ти се отплатим за всичко, което си направил — независимо дали това е било целта ти или не, — но се надяваме да ти харесат. Едната новина е от нашите „добромислещи“ приятели в Таос. Другата е от по… — тя се замисли — … по-нормални изследователи — хора, работещи за нас в тази сграда. Наричат се „калвинисти“, но не защото имат нещо общо с религиозната секта, а от уважение към Кал Тауър, който умря от сърдечен удар в новия си магазин преди девет години. Освен ако това не е шега.

— Егати лошата шега, ако е така — изсумтя Моузес Карвър.

— И още две неща… от нас. От Нанси, от мен, от татко и от един човек, който е починал. Ще останеш ли още малко?

Въпреки че времето го притискаше, Роланд постъпи тъй, както те искаха. За пръв път след смъртта на Джейк бе обзет от силно чувство, различно от скръбта.

Любопитство.

ЕДИНАЙСЕТ

— Първо, новините от хората в Ню Мексико — рече Мариан, щом Стрелеца седна обратно на мястото си. — Те ви наблюдават от известно време и макар и да не виждаха много добре какво се случваше в Тъндърклап, вярват, че Еди е казал нещо на Джейк Чеймбърс — нещо важно навярно, — малко преди да умре. Най-вероятно докато е лежал на земята и преди да… не знам — вдигна рамене жената.

— Преди да потъне в здрача? — подсказа й Роланд.

— Да — съгласи се Нанси Дипно, — така смятаме. По-точно, те така смятат. Нашият вариант на Разрушителите.

Мариан я изгледа навъсено — явно не обичаше да я прекъсват, — след което отново насочи вниманието си към Стрелеца:

— На нашите хора им е по-лесно да виждат какво се случва в този свят. Ето защо са почти сигурни, че Джейк в крайна сметка е успял да предаде посланието, преди самият той да издъхне. — Дъщерята на Карвър замълча за миг. — Тази жена, с която пътуваш — госпожа Таненбаум76…

— Тасенбаум — поправи я Стрелеца, без да се замисли.

— Тасенбаум — съгласи се Мариан. — Тя без съмнение ти е предала част от онова, което Джейк й е казал, преди да умре, но най-вероятно има и нещо друго. Не казвам, че го е премълчала — по-скоро го е сметнала за маловажно. Ще я накараш ли да си припомни всичко, което й е казал твоят приятел, преди всеки от вас да поеме по своя път?

— Да — обеща Роланд. Разбира се, че щеше да го направи, ала не вярваше, че Джейк би предал съобщението на Еди на нея. Мъжът си даде сметка, че почти не се е сещал за Ко, откакто паркираха колата на Айрийн, но рунтавелкото беше с тях, естествено; най-вероятно сега лежеше в краката й, докато тя го чакаше в малкия парк, обляна от топлите лъчи на юнското слънце.

— Добре — каза тя. — Това е хубаво. Да продължаваме нататък.

Тъмнокожата жена издърпа средното чекмедже на бюрото си и извади оттам подплатен плик и малка дървена кутийка. Сетне подаде плика на Нанси Дипно, а кутийката сложи пред себе си.

— Следващото нещо ще научиш от Нанси — обяви тя. — Бъди кратка, Нанси, защото както се вижда, този мъж гори от нетърпение да си тръгне.

— Давай! — тропна с бастун Моузес Карвър.

Девойката погледна първо към него, после към Роланд… или по-скоро някъде около Роланд. Руменината се завръщаше на лицето й и тя изглеждаше смутена.

— Стивън Кинг — започна тя, прочисти гърлото си и го каза отново. Явно не знаеше как да продължи. Страните й почервеняха.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я Стрелеца — и го задръж.

Тя направи каквото й каза.

— Сега го издишай.

Девойката направи и това.

— Кажи ми сега това, което имаш да ми казваш, Нанси, племеннице на Арон.

— Стивън Кинг е написал към четирийсет книги — започна тя и въпреки че страните й бяха зачервени (Роланд предполагаше, че скоро ще разбере на какво се дължеше вълнението й), гласът й вече бе по- спокоен. — Голяма част от тях, включително и първите му произведения, са свързани с Тъмната кула по един или друг начин. Сякаш още от самото начало е мислел за нея.

— Според мен думите ти са верни — рече Роланд и стисна ръцете й. — Благодаря ти.

Това сякаш я успокои още повече.

— Сега за калвинистите — продължи Нанси. — Трима мъже и две жени с литературни познания четат