Тъмната кула

Виждам, че не си изненадан. Мога ли да попитам защо?

— Уолтър най-накрая напусна сънищата ми, също както болката напусна хълбока и главата ми — рече Роланд. — Последния път, когато се появи в сънищата ми, беше в Кала Брин Стърджис, в нощта на Лъчетръса. — Нямаше намерение да споделя колко ужасни бяха сънищата му — сънищата, в които се скиташе изгубен и сам из влажните подземни коридори на някакъв замък, а по лицето му полепваха паяжини; в които чуваше звуците от приближаването на някакво същество, бродещо в мрака зад него (а може би над него) и в които съзираше блясъка на червените очи и шепота на зловещия нечовешки глас — „Татко“ — точно преди да се събуди.

Тримата го гледаха мрачни и безмълвни. Накрая Мариан каза:

— Пази се от него, Роланд. Фред Таун, за когото ти споменах, рече: „Мордред е гладен.“ В буквалния смисъл. Фред е смел човек, но се бои от твоя… от твоя враг.

„Моя син, защо не го кажеш?“ — помисли си Стрелеца, но дълбоко в себе си знаеше защо. Мариан не искаше да нарани чувствата му.

Моузес Карвър се изправи и тропна с бастуна си по бюрото на дъщеря си.

— Имам още нещо за теб — рече, — само че то си е било твое през цялото време — твое да си го носиш и да го заровиш в земята, когато стигнеш там, закъдето си се запътил.

Роланд беше озадачен и се озадачи още повече, когато старецът започна да разкопчава ризата си. Дъщеря му се опита да му помогне, ала той я отблъсна. Отдолу носеше старомоден бял потник, а под него се открояваше предметът, който Стрелеца веднага разпозна и сърцето му спря да бие в гърдите му. Изведнъж бе запратен обратно в хижата на езерото — къщата на Бекхард, с Еди до него — и чу собствените си думи: „Сложи кръстчето на леля Талита на врата си и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче…“

Сега разпятието висеше на изящна златна верижка. Моузес Карвър го измъкна изпод потника си, погледна го за момент, сетне вдигна очи към Роланд, усмихна се и отново сведе поглед към кръстчето. После духна лекичко към разпятието. Косъмчетата по ръцете на Стрелеца настръхнаха, щом чу гласа на Сузана — едва доловим, сякаш идещ нейде от много, много далеч.

— Погребахме Пимси под ябълковото дърво…

В следващия миг изчезна и тишината увисна тежко между четиримата. Моузес Карвър се намръщи и тъкмо си пое дъх, за да духне отново, когато провлеченият говор на Джон Кълъм изпълни внезапно помещението, като че ли идваше не от разпятието, а от въздуха над тях.

— Дадохме всичко от себе си, партньоре — паартньоорее — и се надявам да е било достатъчно. Винаги съм знаел, че туй нивгаж не е било мою, затуй ги го връщам. Ти добре знайш де да го заровиш, тъй че… — в този момент гласът му, който заглъхваше още от „нивгаж“, стана недоловим дори за изключителния слух на Роланд. Той обаче беше чул достатъчно. Стрелеца взе кръстчето на леля Талита, което й бе обещал да зарови в подножието на Тъмната кула, и го сложи на врата си. Беше се върнало при него, и защо не? Нима ка не беше като колело?

— Благодаря ти, сай Карвър — рече. — Благодаря ти заради мен, заради ка-тета, който имах някога, и заради жената, която ми даде този кръст.

— Не благодари на мен — отвърна Моузес Карвър. — Трябва да благодариш на Джон Кълъм. Даде ми го на смъртния си одър. Яка гърбина имаше този човек.

— Аз… — започна Роланд и в продължение на няколко секунди не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше. — Аз искам да благодаря на всички вас — продума накрая. След което наведе глава, допрял юмрук до челото си и затворил очи.

Когато отново ги отвори, видя, че Моузес Карвър е протегнал към него тънките си старчески ръце.

— Настана време ние да продължим по нашия път, а ти — по своя — заяви столетникът. — Прегърни ме, Роланд, целуни бузата ми за сбогом, ако ти е угодно, и си мисли за момичето ми, защото искам да кажа „сбогом“ и на нея, ако е възможно.

Стрелеца направи както му бе казано и в един друг свят, докато дремеше във влака, отнасящ я към Федик, Сузана докосна бузата си с ръка, защото изведнъж й се стори, че татко Моуз стои до нея, прегръща я силно и шепти: „Сбогом, късмет и на добър час.“

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд излезе от кабинката на самокатерача във фоайето, никак не се изненада, че жената със сиво-зеления пуловер и панталоните с цвят на мъх стои пред градинката заедно с още неколцина мъже и жени и изпива с очи розата. Някакво животинче, което приличаше на куче, но не съвсем, бе приклекнало до лявата й обувка. Стрелеца се приближи до нея и тихомълком докосна лакътя й. Айрийн Тасенбаум трепна и се обърна към него с блеснали от възторг очи.

— Чуваш ли го? — попита тя. — Също като пеенето, което чухме в Ловъл, само дето е сто пъти по- хубаво.

— Чувам го — отвърна Стрелеца, след което се наведе, вдигна Ко и се вгледа в ярките, обрамчени в златисто очи на рунтавелкото. — Приятелю на Джейк — рече, — какво съобщение трябваше да ми предадеш?

Зверчето се опита да каже, но най-доброто, на което бе способно, прозвуча като „недей“. Стрелеца сложи длан на челото на Ко и затвори очи. Усещаше топлия дъх на рунтавелкото, както и далечния аромат на сламата, в която Джейк и Бени Слайтман бяха скачали не толкова отдавна. И внезапно, съчетан с омагьосващото пеене на гласовете, в съзнанието му прозвуча гласът на Джейк Чеймбърс… за последен път.

„Съобщи му, че Еди каза: «Пазете се от Дондейл.» Не забравяй!“

Ко не беше забравил.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Излязоха навън и тъкмо заслизаха по стълбите, когато един почтителен глас се обърна към тях:

— Сър? Мадам?

Принадлежеше на мъж с черен костюм и мека шапка в същия цвят. Той стоеше до най-дългата и черна кола, която Роланд бе виждал някога. Видът й буквално му действаше на нервите.

— Кой ни е изпратил тази катафалка? — попита той.

Айрийн Тасенбаум се усмихна. Розата я бе освежила — също така я беше развълнувала и повдигнала духа й, — но жената продължаваше да бъде уморена. И искаше да се чуе с Дейвид, който сигурно много се притесняваше за нея.

— Не е катафалка — поясни тя, — а лимузина. Кола за специални хора… или за хора, които си мислят, че са специални. — Сетне се обърна към шофьора: — Дали е възможно докато пътуваме, да се обадите на летището и да проверите някои неща?

— Разбира се, мадам. Само кажете къде искате да отидете и имате ли предпочитания към превозвача.

— Трябва да отида в Портланд, Мейн — отвърна тя. — Иначе бих била доволна да пътувам с „Ръбърбенд Еърлайнс“, стига да имат полети дотам този следобед.

Прозорците на лимузината бяха от опушено стъкло, а вътре цареше уютен полумрак, прорязван от светлината на изящни разноцветни лампички. Ко подпря лапички на едното стъкло и се загледа с интерес в големия град, който отминаваше покрай тях. Роланд беше удивен от зареденото с всевъзможни видове алкохол барче в купето и се изкуши от мисълта за една бира, ала сетне реши, че е по-добре да не рискува. Айрийн нямаше подобни притеснения — тя си наля някакъв алкохол, подобен на уиски, и вдигна чашата си към него.

— Нека пътят ти води все нагоре, а вятърът ти да е все попътен, мой скъпи каубой — каза тя.

Роланд кимна.

— Добър тост. Благодаря, сай.

— Това бяха трите най-удивителни дни от живота ми — продължи спътницата му. — Искам да кажа