Тъмната кула

хване, преди да падне на пода. Той прочете внимателно надписа, ала единствената дума, която успя да разбере, бе „ЗАТВОРЕНО“. Оранжевото сияние на факлите, озарявали ресторанта, го нямаше — то бе заменено от захранвано от акумулатори аварийно осветление, което изпълваше трапезарията и преддверието със стерилния си блясък. Вляво се виждаше някаква арка, зад която имаше друга трапезария; в тази част на „Дикси Пиг“ цареше абсолютен мрак. Светлината от голямата зала стигаше колкото да освети края на дългата маса

— метър, метър и нещо, — след което помръкваше. Гобленът, за който му бе разказал Джейк, беше изчезнал — навярно се намираше или в най-близкия полицейски участък, или в нечия зловеща колекция. Роланд усещаше далечния мирис на печено месо — едва доловим и противен.

Три-четири от масите в голямата зала бяха преобърнати. Стрелеца забеляза петната по червения килим — тъмните определено бяха от кръв, а онова, което приличаше на жълтеникава гной, най-вероятно бе… нещо друго.

„Ххх ’рррли я! Гадна дрънкулка па Госсс ’ода на оссцете, х ’рррли я, ако ти стисска!“

И непоколебимият глас на отеца, отекващ смътно в ушите на Роланд:

„Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай.“

Татко Калахан. Още един от тези, които паднаха по пътя.

Стрелеца се сети за миниатюрната костенурка, скрита в подплатата на чантата, която бяха намерили в празния парцел, но не смяташе да губи време в търсенето й. Ако беше тук, със сигурност щеше да чуе гласа й, зовящ го в тишината. Не, този, който си бе присвоил гоблена с хранещите се вампири, със сигурност бе взел и статуетката, без да знае какво представлява — просто защото бе странна, красива и сякаш не бе от този свят. Лошо. Можеше да му помогне за нещо.

Стрелеца продължи напред, а Ко го следваше неотлъчно.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Когато влезе в кухнята, се зачуди как ли са реагирали полицаите при първото си влизане тук. Бе готов да се обзаложи, че никога не са виждали нещо подобно в този град на стерилни машини и ярки неонови светлини. Това бе кухня, в която Хакс, готвачът, когото помнеше от младостта си (и под чиито безжизнени нозе той и приятелят му бяха разпилели трохи за птиците), би се чувствал като у дома си. Печките не бяха палени от седмици, но мирисът на месото, печено тук — от онази разновидност, известна като „опърлено прасе“ — беше остър и гаден. Тук се виждаха още признаци на стълкновения — на зелените плочки на пода се търкаляше тава за кейкове, а върху една от плочите за готвене чернееха засъхнали кървави петна. Роланд си представи как Джейк си пробива път през кухнята, недосегаем за паниката, и как се спира пред ратайчето, за да се осведоми как да излезе оттук.

„Как се казваш, друже?“

„Джокабим ми викат, син съм на Хоса.“

Момчето му бе разказало тази история, но не паметта на Роланд я възкреси в съзнанието му, а гласовете на мъртвите. Беше чувал подобни гласове и преди и веднага ги разпозна.

ОСЕМНАЙСЕТ

Ко пое водачеството, както бе сторил и последния път, когато беше тук. Можеше да подуши мириса на Ейк — едва доловим и тъжен. Ейк бе отишъл напред, ала не беше много далеч; той беше добър, Ейк бе добър и когато времето му настъпеше — когато задачата, която Ейк му бе дал, бъдеше изпълнена — Ко щеше да го настигне и отново щяха да са заедно. Обонянието му бе силно и той щеше да намери по-прясна миризма от тази, щом му дойдеше времето. Ейк го бе спасил както от сигурна смърт, така и от самотата и срама, след като рунтавелкото беше прогонен от своя тет.

Междувременно трябваше да свърши тази работа. Той поведе мъжа Олан през кухненския склад. Тайната врата към стълбите беше затворена, но мъжът Олан започна търпеливо да опипва рафтовете с консерви и кутии и най-накрая намери начин да я отвори. Всичко си беше както преди — безкрайното стълбище с мъждукащите крушки и влажния мирис на плесен и пръст. Можеше да подуши плъховете, тичащи в стените; плъхове и други твари, като онези хлебарки, които бе убил последния път, когато бяха тук с Ейк. Тогава бе убил доста, ала с удоволствие щеше да схруска и още, ако се появяха отнякъде. Рунтавелкото искаше малките лечители отново да го предизвикат, но те, естествено, не го направиха; многокраките гадини се бояха от него, и то с пълно право, защото неговият род бе изконен враг на техния от незапомнени времена.

Ко заприпка надолу по стълбите, следван от мъжа Олан.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Минаха покрай запустялата будка за сувенири с пожълтелите й обявления („ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“ и „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА!“) и петнайсет минути по- късно — Роланд погледна часовника си, за да е сигурен за времето — стигнаха до мястото, където прашният под на коридора бе осеян със счупени стъкла. Стрелеца вдигна Ко на ръце, за да не пореже лапичките си, и двамата продължиха. От двете страни на прохода се виждаха изпотрошените останки на покрити със стъкло овални шахти. Когато Роланд надзърна в една от тях, видя назъбените очертания на някакви сложни машинарии. Тук почти бяха хванали Джейк, бяха го впримчили в някакъв мозъчен капан, ала момчето бе проявило достатъчно интелигентност и храброст, за да се измъкне. „Той преживя всичко освен един прекалено глупав и безотговорен човек, който не можеше да кара возилото си по пустия път — помисли си Роланд с горчивина. — Както и човека, който го заведе там — да не забравяме и този човек.“ В този миг Ко рязко излая и Стрелеца си даде сметка, че в гнева си към Брайън Смит (и себе си) е стиснал горкото животинче прекалено силно.

— Извинявай, Ко — рече и го спусна на земята.

Рунтавелкото заприпка напред, без да каже нищо, и не след дълго Роланд стигна до разпръснатите трупове на опустошителите, които преследваха момчето му от „Дикси Пиг“. Тук върху покрития с прах древен коридор се виждаха и следите, които той и Еди бяха оставили, когато дойдоха. В същия миг отново чу призрачен глас — този път на предводителя на опустошителите:

„Дозедих зе за имедо ди од лицедо ди, а бознах лицедо ди заради уздада ди. Зъждада узда гадо на майга ди, гоядо е духала з гев на Джон Варзън, дордедо дой излее земе…“

Стрелеца обърна трупа (който принадлежеше на хум на име Флахърти, чийто баща му бе втълпил страх от дракони, ала Роланд и пет пари не даваше за това) с върха на ботуша си и се вгледа в безжизненото лице, което бе започнало да се покрива с плесен. До него лежеше тахийнът с лице на хермелин, чиито последни думи бяха: „Бъди проклет тогава, чари-ка.“ А зад труповете на двамата и на останалите им мъртви другари се намираше вратата, която щеше да го изведе завинаги от Ключовия свят.

Стига все още да функционираше.

Рунтавелкото изприпка до портала и седна пред него, поглеждайки назад към Роланд. Зверчето дишаше тежко, но неговата дяволито-приятелска усмивка бе изчезнала от муцуната му. Стрелеца се доближи до вратата и сложи длан върху гладката й повърхност от призрачно дърво. Все още работеше… но това едва ли щеше да продължи дълго.

Той затвори очи и си представи как майка му се навежда над малкото му легълце (не знае от колко време спи в истинско легло вместо в бебешка люлка, но едва ли е отдавна); лицето й е истинска мозайка от пъстри багри, идещи от разноцветните прозорчета на детската му стая и тя — Габриеле Дисчейн, която впоследствие ще умре от същите тези ръце, които гали тъй нежно и любящо със своите; дъщеря на Кандор Високия, съпруга на Стивън и майка на Роланд — му пее песничка, за да приспи детето си и да го изпроводи в царството на онези сънища, които само децата познават:

Рожбо мила, отиди