Тъмната кула

добави, макар че се съмняваше в това.

— Какво ще използваме за дрехи, ако стане още по-студено? — попита Сузана.

— Не се притеснявай за това; все ще измисля нещо — успокои я нейният дин. — Проблемът ни е друг — откъде да намерим нещо за ядене. Предполагам, че ако се наложи, ще можем да открием склада за продукти на Найджъл…

— Не искам да се връщам под Когана, докато не стане наложително — отсече жената. — Не може да няма някаква кухня близо до лечебницата; все с нещо са ги хранели горките деца, нали?

Стрелеца обмисли тази идея, сетне кимна. Никак не беше лоша.

— Да отидем още сега — предложи той. — Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце.

ЧЕТИРИ

На „Търтълбек Лейн“ през август 2002 година Стивън Кинг внезапно се пробужда от съня си за Федик. „Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце“ — напечатва той и думите веднага се появяват на екрана пред него. Това е краят на една от „подглавите“, както ги нарича, ала това не означава, че е приключил с работата си за деня. Приключването на работата за деня зависи от онова, което чува. Или по-точно казано — от онова, което не чува. Това, за което се ослушва, е Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Този път музиката, която понякога е едва доловима, а друг път е направо оглушителна, секва. Утре пак ще се появи. Поне така е ставало винаги досега.

Той натиска едновременно „CONTROL“ и „S“ и се чува тихо прозвънване, сигнализиращо, че написаният днес материал е записан. Сетне писателят се надига от стола, мръщейки се заради болката в хълбока си, и отива до прозореца на кабинета си. Той гледа към алеята, спускаща се под стръмен ъгъл към пътя, където вече рядко се разхожда (а на главния път — шосе № 7 — никога не излиза). Тази сутрин хълбокът го боли особено много, а мускулите на бедрата му направо пламтят. Той потрива болното място, докато се взира навън.

„Роланд, мръснико, как ми върна ми обратно болката!“ — мисли си Кинг. Тя пронизва десния му крак като пламтящо въже, можете ли да кажете Госпот, можете ли да кажете Госпот-Бомб, и той е този, при когото тя се спира накрая. Изминаха три години от инцидента, който едва не отне живота му, ала болката още не си е отишла. Е, не може да отрече, че е намаляла — човешкото тяло разполага с изумителни ресурси за изцеляване, но понякога е просто нетърпима. Единствено когато пише, не се сеща за нея — писането е нещо като добър тодаш, — ала щом прекара няколко часа на бюрото си, хълбокът му разпраща болезнените си импулси по цялото му тяло.

Мисли си за Джейк. Ужасно съжалява, че момчето умира, и предполага, че когато последният том бъде публикуван, читателите просто ще побеснеят. И защо не? Та някои от тях познават Джейк Чеймбърс от двайсет лета, почти два пъти повече от годините, които момчето всъщност е изживяло. О, да, ще побеснеят и още как, и когато им признае, че на него му е също толкова мъчно, колкото и на тях, че е не по-малко изненадан от тях, дали изобщо някой ще му повярва? Не го виждам на снимката, както обичаше да казва собственият му дядо. Мисли си за „Мизъри“ за Ани Уилкс, която нарича Пол Шелдън дърт мръсник, задето се е опитал да се отърве от тъпата, празноглава Мизъри Частейн. Ани, която крещи, че Пол бил писателят и че писателят е нещо като Господ за героите си — не би могъл да убие който и да е от тях, ако наистина не го иска.

Ала той не е Господ. Знае дяволски добре, че нито Джейк Чеймбърс беше тук в деня на катастрофата, нито пък Роланд Дисчейн — самата идея е абсурдна, та те не са нищо повече от рожби на въображението му, за бога! — но също така знае, че песента, която слуша, докато седи пред скъпарския си „Макинтош“, в един момент се превърна в гибелната песен на Джейк и той не може да си затвори ушите за нея, защото това би означавало да прекъсне всякаква връзка с Вес’-Ка Ган, а никак не му се иска да направи това. Не и ако държи да завърши историята си. Тази песен е единствената нишка, която има, дирята трохички, която трябва да следва, ако иска някога да излезе от този непроходим сюжетен лес, който е засадил, и…

„Сигурен ли си, че ти си го засадил?“

Ами… не. Всъщност не. Бързо извикайте хората с белите престилки.

„И напълно ли си сигурен, че Джейк не е бил тук в деня на катастрофата? В края на краищата каква част от инцидента изобщо си спомняш?“

Не много. Помни как покривът на буса на Брайън Смит се появява на хоризонта и осъзнава, че не се движи по шосето, където трябва да бъде, а по банкета на пътя. След това си спомня как Брайън Смит го наблюдава, седнал на каменния зид, и му казва, че кракът му е счупен най-малко на шест-седем места. Ала между тези два спомена — приближаването на синия бус и последствията от появата му — филмът на паметта му е напълно изгорял.

Или почти.

По някое време през нощта, когато се събужда от сънищата, които не може да си спомни съвсем…

Понякога чува… ами…

— Понякога чувам гласове — изрича Стивън Кинг на себе си.

— Защо просто не го кажеш? — След което се засмива и добавя: — Май че току-що го казах.

Той чува приближаващия се тропот на кучешки стъпки по коридора и Марлоу подава дългия си нос в кабинета. Той е уелско корги79 с къси крака и големи уши и вече е доста възрастен — има си предостатъчно болежки, да не говорим за окото, което изгуби заради тумор предната година. Ветеринарят беше казал, че едва ли ще се възстанови, ала животното се оправи. Добро момче. Жилаво момче. Когато надига глава, за Да погледне към писателя, на муцуната му е изписана старата му дяволита усмивка. „Как си бе, пич? — сякаш казва кучето. — Успя ли да натракаш няколко хубави думи днес? Добре ли си?“

— Бива — споделя Кинг на Марлоу. — И по-зле съм бил. Ти как я караш?

Марлоу (познат още и като Муцунестия господар) весело размахва опашка.

„Пак се срещаме.“ Ето какво му казах. А той ме попита: „Помниш ли ме?“ Или може би пък каза: „Помниш ме.“ Казах му, че съм жаден. Той ми рече, че нямал нищо за пиене, за което съжалявал, а аз го нарекох лъжец. И бях напълно прав да го нарека лъжец, защото никак не съжаляваше. Изобщо не му пукаше дали съм жаден, защото Джейк беше мъртъв и той се опитваше да си го изкара на мен, кучият му син искаше да ме обвини за смъртта на момчето…

— Но нищо от това не се е случило наистина — казва Кинг, докато гледа как Марлоу се отдалечава към кухнята, където ще завре отново нос в чинийката си, преди да се отдаде на някоя от ужасно дългите си дремки. В къщата са само двамата и в подобни случаи писателят често си говори сам. — Знаеш добре това, нали така? Че нищо подобно не се е случвало?

Най-вероятно е така, ала е толкова странно Джейк да умре по този начин. Момчето фигурира във всичките му бележки и в това няма никаква изненада, защото Кинг смяташе, че Джейк ще бъде с Роланд до самия край. Както и всички от ка-тета му всъщност. Естествено, никоя история, с изключение на лошата — тази, която пристига мъртвородена на белия лист — не е напълно под контрола на писателя, ала тази е до такава степен извън властта му, че ситуацията е просто абсурдна. Стивън Кинг има чувството, че по-скоро наблюдава нещо, което се случва — или слуша някаква песен, — вместо да пише проклетата измишльотина, родена от въображението му.

Писателят решава да си намаже филия с фъстъчено масло и конфитюр за обяд и да забрави за тези дяволски неща поне до утре. Тази вечер ще ходи да гледа новия филм на Клинт Истууд — „Кръв“ — и се чувства доволен, че може да иде някъде и да прави нещо различно. Утре обаче отново ще седне пред компютъра и нищо чудно нещо от филма да се промъкне в книгата — все пак в Роланд има нещо от Клинт Истууд и Човека без име на Серджо Леоне.

И… като стана дума за книги…

На масичката му за кафе лежи книгата, която пристигна с „Федерал Експрес“ от бангорския му офис тази