Тъмната кула

плочки коридори, той усети как Сузана се размърда и тялото й се опъна като струна.

— Погледни натам! — извика тя. — Оная купчина отломки! С Тед и Динки минахме оттук! Минахме оттук, Роланд, много добре си спомням!

Таванът явно се беше продънил и се бе натрупала цяла планина от изпотрошени плочки, стъкла и купища жици, покрити с дебел слой прах. Съвсем наблизо се виждаха следи от стъпки.

— Точно тук! — продължаваше да се вълнува Сузана. — Помня как Тед измърмори: „Май това е било нещо като главна улица“, а Динки се съгласи с него. Дани Ростов каза, че преди много време, навярно когато Пурпурният крал е направил онова, с което е помрачил Тъндърклап, хората използвали точно този път, за да се махнат от това място. Само че оставили част от мислите си тук. Попитах я какво е усещането и тя ми рече, че било като остатъците от сапунена пяна по стените на ваната, след като си източил водата. „Не е хубаво“, каза ми Дани. Фред го маркира и продължихме към лечебницата. Не искам да се изхвърлям, но мисля, че нещата се наредиха.

И така беше — поне за известно време. Осемдесет крачки по-нататък тунелът се разшири до голям сводест проход, от чийто таван висяха искрящи бели сфери. На стената се виждаха четири линии, надраскани с тебешир, които вече бяха започнали да избледняват поради влагата, процеждаща се между плочките. Това бе последното послание от освободените Разрушители:

Починаха си малко и похапнаха стафиди, които загребваха направо с шепи от вакуумираната кутия. Дори Ко излапа няколко, макар да си личеше, че ги гълта някак си по навик. Когато заситиха глада си, Роланд прибра кутията в кожената чанта и се обърна към спътницата си.

— Готова ли си да продължиш? — попита той.

— Да — кимна Сузана. — И то веднага, преди да изгубя… Боже Господи, Роланд, какво беше това?

Някъде зад тях — най-вероятно от някой от проходите, пресичащи звездообразната ротонда с продънения таван — отекна отвратителен примлясващ звук. Стрелеца имаше чувството, че някакъв великан с пълни с вода ботуши току-що е направил една-единствена стъпка.

— Не зная — отвърна той.

Безногата жена се вгледа съсредоточено в мрака, но можа да различи единствено сенки. Някои от тях се движеха, ала това най-вероятно се дължеше на потрепването на част от лампите.

Навярно.

— Знаеш ли — започна тя, — май няма да е зле да си ометем крушите оттук възможно най-бързо.

— Мисля, че си права — съгласи се Стрелеца, като застана на едно коляно, подпирайки се с върховете на пръстите си на земята — подобно на спринтьор, очакващ стартовия сигнал. Когато Сузана се напъха отново в хамута, той се изправи и пое в указаната от стрелката посока с бързи и енергични крачки.

ДЕВЕТ

След петнайсетина минути се натъкнаха на скелет с останки на военна униформа. Черепът му бе покрит с оскъдни рехави кичури, а ухилената му физиономия сякаш ги приветстваше в подземния свят. На пода до него се виждаше пръстен, който най-вероятно бе паднал от разложената дясна ръка на трупа. Сузана попита Роланд дали може да го разгледа по-внимателно, при което Стрелеца го вдигна и й го подаде. Жената го повъртя в ръцете си, колкото да се убеди в правотата на предположението си, след което го захвърли настрана. Той звънна и се изгуби в тъмнината. Когато ехото заглъхна, капещата вода и тодашните камбанки останаха единствените звуци, нарушаващи безмълвието на тази подземна гробница.

— Точно както си мислех — рече Сузана.

— Тоест? — повдигна вежди нейният дин.

— Този човек е бил Лос84. Баща ми имаше същия проклет пръстен.

— Лос ли? — намръщи се Роланд. — Не разбирам.

— Това е вид братство — нещо като голям ка-тет. Но какво, по дяволите, ще прави тук един Лос? Ако беше Кивотник85, разбирам, но Лос… — Тя се засмя малко пресилено.

Висящите над главите им глобуси бяха пълни с някакъв светещ газ, който пулсираше ритмично, макар и не съвсем равномерно. Тъмнокожата жена се загледа съсредоточено в тях и не след дълго разгада тайната им. Когато Роланд вървеше бързо, светлината им потрепваше в унисон с движенията му, а щом забавеше ход (без да спира — умереното темпо му бе достатъчно, за да възстанови силите си), светещият газ също се успокояваше. Не й се вярваше лампите да реагират на неговата (или нейната) сърдечна дейност, ала фактът си беше факт. (Ако Сузана знаеше термина „биоритъм“, навярно щеше да се вкопчи в него като в спасителна сламка.) Петдесетина метра по-напред главната улица бе потънала в мрак, но с приближаването им лампите постепенно светваха една по една. Тук бе доста по-светло в сравнение със сводестия портал, обозначаващ началото на някогашната улица, и жената предположи, че тукашните лампи са захранвани от друг, по-мощен източник на енергия. Изведнъж забеляза, че една от тях е тъмна, независимо от обстоятелството, че глобусите от двете й страни светеха. Когато минаха под нея обаче, безногата жена видя, че лампата не е съвсем мъртва — дълбоко в сърцевината й блещукаше едва доловимо сияние, потрепващо в унисон с ритъма на телата и мозъците им. Стотина метра по-нататък се натъкнаха на друг изгорял глобус, сетне на още един, а след още известно време — на две съседни лампи, потънали в мрак.

— Както гледам, май съвсем скоро ще останем на тъмно — навъсено изрече Сузана.

— Зная — отвърна Роланд.

Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.

— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?

Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.

ДЕСЕТ

През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.

— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.

— Знам, че е така — отвърна нейният дин.

— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.

— Не.

— Защо не?