Тъмната кула

неща, за които да се тревожат. И това бе добре. Ами ако тя също трябваше да умре, за да може нейният дин да се добере до Кулата? Е, в случай че отвъд имаше само мрак (както бе вярвала през по-голямата част от съзнателния си живот), значи нищо не беше изгубено — стига само да нямаше тодашен мрак, мрак, из който пълзяха древни чудовища. Пък и… Навярно имаше живот след смъртта, рай, прераждане, а може би дори и възкресение в полянката в края на пътя. Последната идея й хареса — и без друго бе видяла достатъчно изумителни неща, за да знае, че не беше невъзможно. Навярно Еди и Джейк я очакваха — облечени в дебели дрехи, със снежинки във веждите и еднакви червени шапки с надписи „ВЕСЕЛА“ и „КОЛЕДА“, предлагащи й чаша горещ шоколад. Mit schlag.

Горещ шоколад в Сентрал Парк! Можеше ли изобщо Тъмната кула да се сравнява с това?

СЕДЕМ

Преминаха през ротондата с множеството врати, водещи къде ли не, след което стигнаха до широк коридор, на чиято стена имаше табела с надпис: „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“. Малко по-нататък под светлината на една от все още функциониращите флуоресцент ни лампи (и близо до захвърлена гумена мокасина) някой бе написал следното на покритата с плочки стена:

Отдолу се виждаха имената им: Фред Уъртингтън, Дани Ростов, Тед Бротиган и Динки Ърншоу. Под тях имаше още два реда, написани с по-различен почерк — Сузана си помисли, че най-вероятно авторът им беше Тед, и едва успя да сдържи сълзите си.

— Господ да ги поживи — промълви тъмнокожата жена. — Господ да ги поживи и да ги опази живи и здрави.

— Здрави — рече едно тихичко гласче откъм краката на Роланд. Двамата веднага погледнаха надолу.

— Реши да проговориш отново, а, сладурче? — попита Сузана, по рунтавелкото не каза нищо. Щяха да минат седмици, преди щ наруши безмълвието си.

ОСЕМ

На два пъти се изгубиха. Първия път Ко беше този, който намери верния маршрут сред плетеницата от проходи и тунели, някои от които бяха огласяни от воя на въздушните течения, а пз други се долавяха странни звуци, сякаш от приближаването на неведоми същества, а втория път заслугата бе на Сузана. Тъмнокожата жена забеляза опаковката от десертчето „Маундс“, изхвърлена от Дани Ростов — „Алгул Сиенто“ бе добре зареден със сладки неща и момичето се бе запасило за из път. „Сладки колкото искаш, но не и дрехи“ — помисли си Сузана, след което се засмя и поклати глава. По някое време, тъкмо когато минаваха покрай една старинна врата от желязно дърво (досущ като онези, които Роланд бе намерил на плажа), до ушите им достигнаха зловещи мляскащи звуци. Тя се опита да си представи какво ли би могло да ги издава, ала единственият образ, който изникна в съзнанието й, бе на огромна уродлива паст с дълги жълти зъби, по които се стичаше слуз. На вратата се виждаше някакъв неразгадаем символ. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да се почувства зле.

— Знаеш ли какво означава? — обърна се тя към своя дин. Ала Роланд поклати глава, въпреки че говореше шест-седем езика и поназнайваше поне още толкова. Тъмнокожата жена въздъхна облекчено. Мислеше си, че ако човек знаеше смисъла на написаното, щеше да се опита да го прочете на глас. Дори ще се почувства задължен да го стори. Тогава вратата щеше да се отвори. Дали щеше да се опита да побегне, когато видеше съществото, дъвчещо от другата страна? Сигурно. Но дали щеше да е в състояние да помръдне от мястото си?

Навярно не.

Скоро след като оставиха тази врата зад гърба си, се спуснаха по друго — доста по-късо — стълбище.

— Явно съм забравила за това, когато си говорехме вчера, ала сега си спомням — каза Сузана и посочи към покритите с хилядолетен прах стъпала. — Виж, ето ги нашите следи. Фред ме носеше, докато слизахме, а Динки — докато се качвахме. Почти стигнахме, Роланд — гарантирам ти.

Ала щом се спуснаха долу, неизбродимият лабиринт от проходи и тунели отново я обърка и добре, че рунтавелкото бе с тях, за да ги поведе по един сумрачен коридор, който беше толкова нисък, че Стрелеца трябваше да върви приведен, за да не удари главата на Сузана в тавана.

— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“

— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.

Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.

Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.

— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.

— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.

— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.

Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.

Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.

— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…

Стрелеца прекрасно знаеше какво имаше предвид Сузана. Вляво от тях се виждаше необозначена врата, зловещо изкривена на пантите си; в горната й част имаше процеп и оттам се разнасяше онзи дисхармоничен звън на тодашните камбанки, толкова противен и неустоим едновременно. Звукът бе придружен от отвратителното зловоние, което сякаш извираше на талази от пролуката. Роланд очакваше всеки момент жената да му предложи да се върнат обратно, докато все още можеха, и да преосмислят идеята за минаване под замъка, ето защо каза:

— Нека видим какво има там. Поне е малко по-светло в сравнение с тук.

Ала щом наближиха звездообразната ротонда, където се съединяваха множество проходи и покрити с