Тъмната кула

ДВАНАЙСЕТ

Сузана бръкна отново в торбата, извади фенерчето и го затъкна под мишницата си (давайки си сметка, че ако го изтърве, е свършено с тях), след което отвори кутията „Стърно“ и въздъхна облекчено, когато чу познатото изсъскване. Бе облекчена, но не и изненадана — ако вакуумният печат бе пробит, запалителният гел вътре щеше да се е изпарил отдавна и кутията да е доста по-лека.

— Роланд! — извика тя. — Роланд, трябват ми кибритени клечки!

— Джоба… на ризата! — изстреля задъхано той. — Вземи си ги сама!

Ала преди да го направи, тя изпусна фенерчето и то се търкулна между слабините й и гърба му; в същия миг ръцете й се изстреляха със светкавична бързина и тя успя да го хване точно преди да полети на земята. Сузана го сграбчи здраво и потопи дългата му дръжка в кутията „Стърно“. За да вземе една от клечките обаче й трябваше трета ръка, ето защо тя захвърли горивото. В торбата имаше още две кутии, но ако сега не станеше нищо, нямаше да има никакъв шанс да се добере до тях.

Съществото изрева отново — звучеше така, сякаш се намираше точно зад тях. Вече можеше да го подуши — миришеше на развалена риба, оставена на слънце.

Безногата жена се протегна над рамото на Роланд и извади една клечка от джоба му. Предполагаше, че има време само за една; в никакъв случай за две. Роланд и Еди можеха да ги възпламеняват върху ноктите на палците си, ала Дета Уокър владееше още по-ефектен номер и често го бе използвала, за да впечатлява белите момченца по евтините мотели, където се подвизаваше. Тя се ухили в тъмното, оголвайки зъби, и допря върха на клечката до горните си резци. „Еди, ако си тук, помогни ми, сладурче — помогни ми да го направя както трябва.“

Драсна клечката. Пламъчето опари устата й и тя почувства вкуса на сяра на езика си. Главата на клечката за малко да ослепи привикналите й към мрака очи, ала все пак виждаше поне дотолкова, че да я доближи до покрития с гел ствол на фенерчето. Горивният препарат пламна на секундата, превръщайки фенера във факла. Пламъкът й не беше особено силен, но и това бе нещо.

— Обърни се! — викна тя на своя дин.

Стрелеца мигновено се закова на място — без да задава въпроси или да протестира — и се завъртя. Сузана вдигна импровизираната си факла пред себе си и за миг и двамата зърнаха главата на нещо лигаво и осеяно с розови албиносови очички. Под тях се виждаше уста с размерите на врата, изпълнена с гърчещи се пипала. Пламъкът не бе твърде ярък, ала явно и това бе достатъчно в тези адски дълбини, за да накара съществото да се отдръпне. Преди да потъне в мрака, Сузана забеляза как многобройните му очички се затвориха и това я наведе на мисълта колко чувствителни навярно са, след като дори пламъче като това можеше да…

Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.

— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.

„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.

Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…

Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.

Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…

Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?

Ала сега нямаше време да мисли за това.

Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по- силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.

— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.

Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.

ТРИНАЙСЕТ

Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.

„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“

Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице