към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.
Пет минути по-късно, докато загребваше с шепа от гела, за да намаже ставната ябълка на един пищял, пръстите й докоснаха дъното на тенекиената кутия. В същия момент от тъмнината се разнесоха онези жвакащи звуци (опашката на многокраката гадина, настояваше съзнанието й). Преследвачът им изчакваше да свършат горивото си и светът отново да потъне в мрак. Тогава щеше да ги връхлети.
Тогава щеше да ги изяде.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Трябваше да спечелят време — ето какво си каза Сузана, когато пръстите й докоснаха дъното на кутията. След десет минути (които се равняваха на три факли) тъмнокожата жена тъкмо понечи да каже на Стрелеца да спре, когато — и ако — стигнат до друга голяма костница. Можеха да запалят голям огън от парцали и кости и след като се разгори хубаво, да побягнат с всички сили. Когато — и ако — чуят, че създанието е преодоляло огненото препятствие, Роланд можеше да се освободи от товара си и да си плюе на петите, изоставяйки я под земята. Сузана възприемаше тази идея не като саможертва, а като единствената логична — нямаше смисъл стоножката да изяде и двамата, когато можеха да го избегнат. Пък и безногата жена нямаше никакво намерение да се остави на чудовището. Не и жива. Имаше си оръжие и щеше да го използва. Пет изстрела за сай Стоножко; преживееше ли ги, шестият куршум бе за нея.
Ала преди да каже каквото и да е от тези неща, Роланд произнесе три думички, които я оставиха безмълвна.
— Светлина — изхъхри той. — Пред нас.
Тя се опита да погледне през рамо и не видя нищо, най-вероятно заради факлата, която държеше. Сетне постепенно различи едва доловимо бяло сияние.
— Още глобуси? — попита Сузана. — Които работят?
— Възможно е — рече нейният дин. — Макар че не мисля така.
Пет минути по-късно тя разбра, че може да види пода и стените на светлината от последната си факла. Земята бе покрита с дебел слой прах, под който се виждаха големи речни камъни, със сигурност дошли отвън. Безногата жена вдигна ръце над главата си (в едната продължаваше да държи горящата кост, увита в част от тениската на Стрелеца) и изкрещя тържествуващо. Многокракото чудовище й отвърна с оглушителен рев, изпълнен с такава ярост и безсилие, че кожата й настръхна, а сърцето й за малко да изхвръкне от гърдите.
— Чао, сладурче! — извика тя. — Чао, многозъркелесто копеле!
Съществото изрева отново и се хвърли напред. За миг Сузана го зърна в целия му отвратителен блясък — грамадната овална буца, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена лице, въпреки зейналата паст; сегментираното туловище, ожулено и разранено от търкането в грапавите стени; четирите подобни на ръце придатъци, по два от всяка страна, всеки от които завършваше със страховити щипки. Безногата жена изкрещя и захвърли пламтящата кост по уродливата твар, която побърза да отстъпи назад, надавайки поредната си доза оглушителен рев.
— Майка ти никога ли не те е учила, че не трябва да дразниш животните? — попита Стрелеца, а тонът му бе толкова безизразен, че Сузана не можеше да каже дали се шегува, или не.
Пет минути по-късно вече бяха навън.
Втора глава
На Бедлендс86 Авеню
ЕДНО
Излязоха навън през сводест проход в ерозиралия склон. В съседство се издигаше сглобяема военна постройка, сходна по форма, но далеч по-малка от експериментална станция „Дъга 16“. Целият й покрив бе ръждясал, а около фасадата в полукръг бяха разпръснати купчинки кости. Повърхността на околните скали бе почерняла и напукана; една канара с размерите на сградата, където държаха Разрушителите в „Алгул Сиенто“, бе разцепена на две, разкривайки искрящите минерали, блещукащи в недрата й. Въздухът бе студен и воят на вятъра пронизваше ушите им, ала скалите им правеха завет. Роланд и Сузана вдигнаха глави и се вгледаха в кристалносиньото небе с безмълвна благодарност.
— Тук е имало някаква битка, нали? — попита жената.
— Да, така е — кимна нейният дин. Беше изтощен. — Голяма битка преди доста време.
Някакъв знак лежеше с табелата надолу на земята пред военната постройка. Сузана настоя Роланд да я спусне долу, за да може да го преобърне и да го разгледа. Стрелеца изпълни молбата й, след което седна с гръб към една скала и се загледа в замъка Дискордия, който вече се намираше зад тях. Две кули се издигаха в синевата — едната изглеждаше непокътната, докато горната част на другата бе напълно разрушена. Роланд си пое дълбоко дъх, опитвайки се да нормализира дишането и пулса си. Земята под краката им бе страшно студена и той нямаше никакви илюзии, че пътешествието им през Ужасните земи ще бъде лесно.
Междувременно Сузана завъртя знака и избърса от него древния слой прах. Думите, които се показаха отдолу, бяха на английски и й подействаха смразяващо:
Под този надпис бе нарисувано Окото на Краля — червено и вперено в нея.
ДВЕ
В главната зала на сглобяемата военна постройка нямаше нищо друго освен купища изгнило оборудване и планини от скелети, никой от които не беше цял. В близкия склад обаче откриха страхотни изненади — десетки рафтове с консервирана храна — повече, отколкото можеха да носят — и още кутии „Стърно“. (Сузана не смяташе, че Роланд ще погледне скептично на горивото, и се оказа права.) Тя подаде глава през задната врата на склада, без да очаква, че ще намери друго освен още скелети, ала това, което зърна, надхвърли очакванията й. Върху купчината кости я очакваше количка, предназначена за кучешки впряг, подобна на онази, в която бе седяла по време на съвещанието й с Мия на върха на замъка. Тази тук бе по- малка и в много по-добро състояние. Вместо от дърво колелата бяха изработени от метал и бяха покрити с някаква синтетична материя. От двете страни стърчаха удобни за хващане ръчки и тъмнокожата жена си даде сметка, че това не е кучешка каручка, а някакъв вид рикша.
Това си бе типична за Дета Уокър реплика, ала изненадващо за самата нея безногата жена се засмя.
— Какво толкова смешно има? — попита Роланд.
— Ще разбереш — рече Сузана, опитвайки се да изтика Дета Уокър от гласа си (доста неуспешно). — Съвсем скоро ще разбереш.
ТРИ
