беше доста обременено от периода на пленничеството и това никак не я изненада. Онова, което я изуми, бяха способностите му за възстановяване — тя се запита дали би могла да превъзмогне подобно мъчение и си каза, че навярно талантът му бе спомогнал за това. Нали бе видяла с очите си художническата му дарба в кабинета на покойния Ричард П. Сейър.
Дондейл бе давал на пленника си минимума от храна, необходим за поддържането на жизнените му функции, и редовно бе крадял от емоциите му — два пъти седмично, понякога три, а веднъж дори и четири. Всеки път, когато Патрик се убеждавал, че няма да издържи повече и ще умре, някой се отбивал. Едва напоследък можал да си поотдъхне малко от изтезанията, защото „гостите“ на вампира изненадващо зачестили. По-късно през нощта, след като си легнаха в отрупания със сено плевник, Стрелеца сподели, че според него по-голямата част от жертвите на Дондейл били изгнаници и бегълци от Le Casse Roi Russe или заобикалящото го селище. Сузана лесно можеше да си представи какво са си мислели горките хорица:
В някои случаи Джо приемал истинския си облик и се явявал пред затворника си, за да се храни с неговия страх. Това обаче не му било достатъчно. Сузана предполагаше, че различните чувства имат различен вкус — като свинско един ден, пилешко на следващия и риба на другия, — а вампирът обичал разнообразието.
Патрик не можеше да говори, ала владееше добре езика на жестовете. А след като Роланд им показа находката, която бе открил в кухненския килер, се оказа и че могат да си комуникират и по друг начин. На една от по-горните лавици Стрелеца намери пакет скицници с надпис „МИКЕЛАНДЖЕЛО — ИДЕАЛНИ ЗА РИСУВАНЕ С ВЪГЛЕН“. Нямаха въглени, ала на съседния рафт имаше връзка чисто нови моливи марка „Еберхард-Фабер №2“, стегнати с гумен ластик. Това, което правеше находката още по-любопитна, бе обстоятелството, че някой (най-вероятно Дондейл) грижливо бе отстранил гумичките от върха на всеки молив. Те се намираха в едно стъклено бурканче заедно с няколко кламера и острилка, която приличаше на свирките, прикрепени към долната страна на оризиите от Кала Брин Стърджис. В секундата, когато Патрик зърна албума, очите му веднага грейнаха и той протегна и двете си ръце към откритието на Стрелеца, виейки от неизразима радост.
Роланд погледна към Сузана, която само вдигна рамене и каза:
— Да видим какво може да прави. Аз се досещам какво ще ни покаже, а ти?
Оказа се, че може да прави доста неща. Художническите умения на Патрик Данвил бяха изумителни, а рисунките му заместиха напълно липсващия му език. Ръката му се движеше по листа с изумителна бързина и той не изглеждаше никак притеснен от обстоятелството, че изобразяваше с такава яснота болезнените за него случки; напротив — самият акт на творчество явно му доставяше неизмеримо удоволствие. На една от рисунките му се виждаше Джо Колинс, който забива брадва в главата на нищо неподозиращия си гост, а устните му са изкривени в озъбена усмивка. Над мястото на удара момчето бе написало „ТРЯС!“ и „ПЛЬОК!“ с големи, сякаш излезли от комикс букви, а над главата на Колинс се виждаше балонче с думите: „На ти, говедо!“ Друга рисунка показваше самия Патрик, който лежи на пода изнемощял от смях (изображението бе достатъчно красноречиво и говореше само за себе си, така че надписът „Ха! Ха! Ха!“ бе напълно излишен), докато вампирът стои над него, сложил ръце на кръста си, и го наблюдаваше. После момчето захвърли този лист и набързо сътвори друга рисунка, показваща как Колинс стои на колене и държи затворника си за косата, а стиснатите му устни потрепват пред агонизиращата от смях уста на Патрик. След това с едно-единствено обиграно движение (върхът на молива нито за миг не се отдели от хартията), момчето направи още едно балонче над главата на стареца, изписвайки вътре девет букви и два удивителни знака.
— Какво значи това? — попита Роланд.
— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.
Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.
Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.
ДЕВЕТ
Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.
— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?
Тъмнокожата жена си спомняше много добре.
— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.
— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.
— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.
Тези думи повдигнаха един въпрос.
— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?
Роланд поклати глава.
— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.
— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?
— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?
Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете —
Всеки от нас си има своите мечти.
