ДЕСЕТ
По-малко от час, след като слънцето изгря (от изток — всички казваме „благодаря“), едно оранжево превозно средство — комбинация между камион и булдозер — се появи иззад линията на хоризонта и бавно, но сигурно запъпли към тях. От дясната му страна се вдигаше истински фонтан от сняг и се трупаше върху високия насип, правейки го още по-висок. Сузана предположи, че когато достигне пресечката между Тауър Роуд и „Одд Лейн“, Бил Пелтека (който най-вероятно караше снегорина) ще завие и ще тръгне в обратната посока. Нищо чудно да се отбиеше и тук — но не за кафе, а за малко антифриз, смазка или нещо друго. Безногата жена се усмихна, но тази мисъл не бе единственото, което я развесели. На покрива на снегорина имаше високоговорител и тя разпозна парчето, което звучеше оттам.
— „Калифорнийско слънце“! — засмя се тя. — На „Ривиерас“! Не звучи ли
— Щом казваш — вдигна рамене Стрелеца. — Само дръж здраво чинията си!
— Можеш да разчиташ на мен — рече спътницата му.
В този миг Патрик също се присъедини към тях, носейки скицник и молив — откакто Роланд бе открил принадлежностите за рисуване, момчето не се разделяше с тях. Сега то надраска една-единствена дума с главни букви и подаде листа на Сузана, защото знаеше, че Стрелеца разчита съвсем малко от онова, което пишеше, дори и да се състоеше само от големи букви. Думата в долната част на листа беше „БИЛ“. Тя се мъдреше под невероятна рисунка на Ко с комиксово балонче над главата му, в което пишеше „ДЖАФ! ДЖАФ!“ — сега задраскана, за да насочи вниманието на Сузана изцяло към името на робота. Сърцето й се сви при вида на огромния „X“, защото изображението на рунтавелкото под кръстосаните линии бе толкова истинско, че животинчето сякаш всеки миг щеше да оживее.
ЕДИНАЙСЕТ
Снегоринът спря пред къщата на Дондейл и въпреки че двигателят му продължи да работи, музиката спря. От мястото на водача скокна един висок (поне два и петдесет) робот с лъскава глава, който приличаше много на Найджъл от експериментална станция „Дъга 16“ и Анди от Кала Брин Стърджис. Той сложи металните си ръце на кръста по начин, който би напомнил на Еди за Си Трипио от „Междузвездни войни“, ако Еди беше тук, разбира се.
—
Роланд направи крачка напред и излезе от покоите на покойната Липи.
— Хайл, Бил — каза дружелюбно. — Дълъг живот и приятни нощи.
Металният човек се обърна и в очите му проблеснаха яркосини пламъчета. Сузана си каза, че навярно така изразяваше изненадата си. Дори и да бе разтревожен, това никак не му личеше, и явно не беше въоръжен, ала безногата жена вече си бе набелязала антенката над главата му — тя се въртеше бавно, блеснала под светлината на утринните слънчеви лъчи — и знаеше, че може да я обезвреди на мига с някоя оризия. Лесно като две и две, би казал Еди.
— Ах! — възкликна роботът. — С-с-страаа, с-с-стреее, с-с-с… — запелтечи той, след което вдигна ръка (Сузана забеляза, че имаше две лакътни стави вместо една) и се удари по главата. Чу се някакъв свистящ звук — „фиууууууу“ — и едва тогава Бил Пелтека довърши думата, която искаше да произнесе. — Стрелец!
Тъмнокожата жена се засмя; просто не можа да се въздържи. Бяха изминали целия този път само за да се натъкнат на някаква огромна електронна версия на Порки Пиг106.
— Чувал съм само слухове за т-т-теб — рече роботът, без да обръща внимание на женския смях. — Да не би да си Ръ-Ръ-Роланд от Гъ-Гъ-Гилеад?
— Право казваш — отвърна Стрелеца. — А ти кой си?
— Уилям Д-746541-М, сервизен робот с множество други функции. Джо Колинс ме нарича Б-Б-Бил Пел- пел-пелтека. Имам някакво п-п-прегоряло с-с-съединение и можех да го п-п-попра-вя, но той ми з-з- забрани. И тъй като е единственият човек наоколо… или беше… — Той спря. Сузана чуваше отчетливото тракане на релетата вътре в него и изведнъж си помисли не за златистия герой от „Междузвездни войни“ (който между впрочем никога не беше виждала), а за Роби Робота от „Забранената планета“.
Тогава Бил Пелтека най-неочаквано я трогна, като допря металната си ръка до челото и се поклони… ала не на нея или на Роланд.
— Хайл, Патрик Д-д-данвил, син на С-С-Соня! — заяви той. — Много се р-р-радвам да те видя н-н- навън!
Роботът наистина се радваше и Сузана усещаше това. Тя въздъхна облекчено и отпусна ръката, в която държеше оризията си.
ДВАНАЙСЕТ
Проведоха съвещанието си в двора. Бил настояваше да влязат в къщата, ала желанието му до голяма степен бе продиктувано от факта, че той нямаше прецизни обонятелни сензори. Хората обаче имаха и знаеха, че вътре вони, а отгоре на всичко дори не беше топло — камината и фурната отдавна бяха студени. Ето защо останаха навън. Уилям Сервизният робот (с множество други функции) бе смятал съществото, подвизаващо се под името Джо Колинс, за свой господар, защото наоколо нямало никой друг, който да поеме тази функция. Освен това Колинс/ Дондейл знаел необходимите кодови думи.
— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н- наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.
— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.
Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж- уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.
— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.
— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.
— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.
—
— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п- предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.
— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.
