ТРИНАЙСЕТ
В горите зад почистения кръстопът, от страната на онези места, които Бил наричаше „уж-уж-ужасните земи“, едно треперещо момче, загърнато във вонящи, необработени кожи, наблюдаваше застаналите пред колибата на Дондейл.
По-късно, след като всички се качиха в кабината на снегорина и потеглиха по Тауър Роуд, Мордред пропълзя до къщата. Щеше да остане там поне два дни — докато се натъпче до насита с консервите от килера на Дондейл. Възнамеряваше да прекара тези дни в отдих и възстановяване на силите си, защото виелицата за малко да го
С изключение на Кулата.
Той също я усещаше — усещаше както пулсирането, така и пеенето. Ала онова, което Роланд и Сузана чуваха в мажорна тоналност, Мордред възприемаше в минорна. И там, където те долавяха множество гласове, той чуваше само един — гласа на Червения си баща, който му казваше да убие нямото момче, черната кучка и онзи стрелец от Гилеад — бездушният му Бял баща, — който го бе изоставил. (Никога не се замисли, че Червеният му баща също го бе изоставил.)
И когато извършеше тези убийства, обещаваше му шепнещият глас, щяха да сринат Тъмната кула и да управляват заедно в тодаш — во веки веков.
Поради това Мордред ядеше, защото беше гладен. И спеше, защото беше уморен. И когато Мордред се облече в топлите дрехи на Дондейл и се отправи по току-що разчистения Тауър Роуд, дърпайки натоварената с провизии шейна — предимно консерви — вече изглеждаше като млад мъж на двайсетина години, висок, строен и ослепителен като летен изгрев. Красотата му бе помрачена единствено от белега на хълбока му, където го беше засегнал куршумът на Сузана, и от кървавочервеното петно на петата му. Петата, която — беше се зарекъл в това — щеше да почива върху гърлото на Роланд, и то съвсем скоро.
Пета част:
Аленото поле на Кан’-Ка Но Рей
Първа глава
Раната и вратата
(Сбогом, скъпа моя)
ЕДНО
В последните дни на дългото им пътешествие, след като Бил — вече само Бил, а не Бил Пелтека — ги закара до Федералния, на границата на Бялата шир, Сузана Дийн често започна да плаче. Тя усещаше предварително тези емоционални пристъпи и се оттегляше от останалите, като им казваше, че трябва да отиде в храстите, за да си свърши работата. След като се усамотеше, сядаше на някое повалено дърво или направо на студената земя, обгръщаше лицето си с ръце и оставяше сълзите да рукнат необезпокоявано. Дори и да знаеше какво става, Роланд не казваше нищо (тъмнокожата жена бе убедена, че със сигурност бе забелязал колко зачервени са очите й всеки път, когато се връщаше при тях).
Дните й в Средния свят — и Крайния свят — бяха към края си.
ДВЕ
Оранжевият снегорин на Бил ги отведе до една самотна ламаринена постройка, пред която стърчеше избеляла табела със следния надпис:
Тъмнокожата жена предполагаше, че технически погледнато, „Федерален аванпост 19“ се намира в пределите на Бялата шир на Емпатика, ала откакто се бяха спуснали по Тауър Роуд, въздухът се бе затоплил значително, а снежната покривка бе станала тънка като дантелено перде. В далечината се виждаха малки горички, но Сузана смяташе, че дърветата съвсем скоро ще изчезнат и ландшафтът ще заприлича на прериите от американския среден запад. Наоколо се виждаха храсти, които навярно даваха плодове, когато станеше по-топло, ала сега голите им клонки се полюшваха печално под напора на несекващия вятър. Най- разпространената растителност беше високата трева, избуяла от двете страни на Тауър Роуд, който навремето е бил павиран, ала сега от него не бе останало нищо освен два изровени коловоза — сивите й стръкове надничаха над тънката снежна покривка. Те шептяха на вятъра и Сузана веднага позна песента им:
— Не мога да отида по-нататък — каза Бил, изключи двигателя и бесните крясъци на Литъл Ричард изведнъж секнаха. — Прощавайте ви думам, както казват в Дъгата на Пограничните земи.
Пътуването им бе отнело ден и половина и през това време роботът ги забавляваше с песни, които наричаше „стари, но златни“. Някои от тях изобщо не се струваха стари на Сузана — парчета като „Захарна къщичка“ и „Топлинна вълна“ редовно звучаха по радиото, когато се завърна от кратката си ваканция в Оксфорд, Мисисипи, — докато други чуваше за пръв път. Музиката бе записана не на плочи или касети, а на блестящи сребърни дискове, наричани от Бил „сидита“. Той ги пъхаше в тесен прорез в отрупаното с всевъзможни инструменти табло на снегорина и песните звучаха от поне осем различни тонколони. Тъмнокожата жена си каза, че всяка музика би й се сторила приятна в настоящия момент, ала две от парчетата направо я омагьосаха. Едното беше бързашко и диво и се казваше „Тя те обича“, а другото бе тъжно и замислено и се наричаше „Хей, Джуд“. Роланд веднага разпозна второто — дори си го затананика, макар че думите, които знаеше той, бяха по-различни от онези, които звучаха от множеството колонки в кабината на снегорина. Когато попита, Бил й каза, че съставът се казвал „Битълс“107.
— Смешно име за група — отбеляза безногата жена.
Патрик, който седеше на задната седалка заедно с Ко, я потупа по рамото. Тя се обърна и младежът й показа листа, над който работеше в момента. Под изображението на Роландовия профил пишеше „БИЙТЪЛС, а не Битълс“.
— Пак си е смешно, без значение как точно го пишеш — каза Сузана и внезапно й хрумна нещо. — Патрик, владееш ли дарбата на докосването? — Когато момчето се намръщи и разпери ръце —
Той вдигна ръце и се усмихна. Това означаваше
ТРИ
Достигнаха „Федералния“ малко преди пладне и там Бил им поднесе страхотен обяд. Патрик лакомо омете своя дял, отдръпна се настрани с Ко, който се сгуши в краката му, и започна да скицира останалите, които продължаваха да седят на масата в някогашното общо помещение. Стените бяха покрити с телевизионни екрани — Сузана предполагаше, че бяха поне триста или повече. Явно бяха произведени така,
