Тъмната кула

до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ- ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.

Роланд и Сузана се спогледаха.

Жената допълзя до вратата на килията и се спря на прага. Измършавялото момче нададе отново птичия си крясък и кръстоса ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да го защити от непознатите.

— Не бой се, захарче — това беше една Дета Уокър, която Сузана нито беше чувала преди, нито пък подозираше за съществуването й. — Не бой се, захарче. Ня’а да ти сторя нищо лошо. Ако исках да те бастисам, щях да те гръмна два пъти в главата, както напрайх с онуй копеле горе.

Тя видя как очите му внезапно се разшириха, макар и само за секунда, разкривайки колко са кръвясали. Тъмнокожата жена се усмихна и продължи:

— Точно тъй! Гусин Колинс пукна! Нивгаж веч’ ня’а да слезе тук долу и да те… Кво ти прайше гой, Патрик?

Воят на вятъра отново достигна до тях, макар и приглушен. Лампите примигнаха и цялата постройка се разтресе и изскърца, сякаш протестираше срещу напора на снежната стихия.

— Кво ти прайше, миличък?

Нямаше смисъл. Момчето явно не разбираше. Безногата жена вече се бе убедила в това, когато Патрик Данвил се хвана с две ръце за корема и изкриви лицето си в гротескна гримаса.

— Карал те е да се смееш?

Затворникът кимна. Продължаваше да седи свит в ъгъла. Лицето му се изкриви още повече, а пръстите му се свиха в юмруци. Той ги доближи до лицето си и потърка бузи, след което ги допря до очите си и ги развъртя. Когато отново погледна към нея, Сузана забеляза, че на носа му има неголям белег.

— Карал те е и да плачеш.

Момчето кимна. То повтори отново цялата пантомима, след което добави и още нещо — започна да прави загребващи движения с шепите си, да ги поднася към устата си и да мляска с устни.

В този миг над главата й се разнесе гласът на Роланд:

— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и те е карал да ядеш.

Затворникът заклати бясно главата си, при което отново я удари в стената.

— Той е ял — обади се Дета. — Тва се опитваш да кажеш, нал’ тъй? Дондейл е ял.

Патрик кимна.

— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и сетне е изяждал тук, дет’ е излизало навън. Баш туй е прайл, нал’ тъй?

Момчето кимна отново и зарида неудържимо. Скимтящите му стонове изпълниха за пореден път тясното пространство на затвора му и Сузана запълзя внимателно към него, готова да отстъпи всеки момент, ако Патрик поднови самоубийствените си удари в стената. Щом достигна до него обаче, момчето положи лице в скута й и заплака. Жената се обърна, погледна към Роланд и му даде знак с очи да се приближи.

Когато Патрик отново я погледна, в очите му се четеше кучешка преданост, съчетана с безрезервно обожание.

— Не се тревожи — рече Сузана. Дета бе изчезнала — навярно добротата й бе дошла в повече. — Той не може да ти стори нищо, Патрик — гушна букета и ритна камбанката. Мъртъв е и ще си остане мъртъв завинаги. Сега искам да направиш нещо за мен. Отвори си устата.

Патрик веднага поклати глава. В погледа му отново се четеше страх, но имаше и нещо друго — нещо, от което сърцето й се сви. Срам.

— Да, Патрик, да. Отвори си устата.

Той отново поклати глава, а мазната му дълга коса се затресе като бърсалка за прах.

— Какво… — започна Роланд.

— Шшшт — сряза го тя. — Отвори си устата, Патрик, и ни покажи. След това ще те измъкнем оттук и никога вече няма да се върнеш тук. Никога вече няма да служиш за вечеря на Дондейл.

Момчето я изгледа умолително, ала тъмнокожата жена бе невъзмутима. Най-накрая то затвори очи и бавно отвори устата си. Зъбите му си бяха по местата, ала езикът — не. Явно в един момент на Дондейл му бе писнало да слуша виковете — или думите му — и го беше изтръгнал.

СЕДЕМ

Двайсет минути по-късно двамата стояха до вратата на кухнята и гледаха как Патрик Данвил яде супа. Поне половината от нея се стичаше по сивата риза на момчето, но Сузана изобщо не се тревожеше за това; супа имаше много, а в единствената спалня на къщата бяха открили достатъчно ризи. Да не споменаваме дебелата шуба на Джо Колинс, която висеше на закачалката в антрето — жената очакваше оттук-насетне Патрик да я носи. Що се отнася до останките на Дондейл — или някогашния Джо Колинс, — бяха ги увили в три одеяла и ги изхвърлиха в снега.

— Дондейл е бил вампир, който се е хранел с чувства вместо с кръв. Патрик, от друга страна… Патрик е бил неговата крава. От кравата можеш да получиш месо и мляко. Проблемът с месото е, че като изядеш първо най-хубавите порции, сетне по-малко хубавите и накрая сготвиш останалото на яхния, край — нищо не остава. А ако само я доиш, можеш да я караш така цяла вечност… стига само от време на време да й подхвърляш нещичко за храна.

— Откога според теб го държи затворен тук? — попита Роланд.

— Не знам — вдигна рамене жената. Всъщност си спомняше много добре дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка — прекрасно си го спомняше. — От много отдавна. Сигурно на Патрик му изглежда цяла вечност.

— И го е боляло.

— Много. Навярно повече в сравнение с болката, която е изпитал, когато Дондейл е изтръгнал езика му. Сигурна съм, че емоционалното изсмукване е боляло повече. Сам виждаш как е.

Да, Стрелеца добре виждаше това. Както виждаше и нещо друго.

— Не можем да го изведем навън в тази виелица. Дори да го облечем с пет ката дрехи, сигурен съм, че студът ще го убие.

Сузана кимна. И тя си мислеше същото, ала знаеше и нещо друго — че за нищо на света не може да остане в тази къща. Това щеше да убие нея.

Тя сподели мислите си с Роланд и той веднага се съгласи.

— Ще останем в хамбара, докато времето се оправи. Вярно, че ще ни бъде студено, но пък можем да спечелим две неща — току-виж Мордред ни навестил, а Липи се върнала.

— Искаш да ги убиеш, нали?

— Да, стига да мога. Защо, някакъв проблем ли има?

Тя се замисли за момент, ала сетне поклати глава.

— Не. Да видим какво можем да вземем оттук, защото няма да имаме огън най-малко през следващите два дни. А нищо чудно да се окажат и четири.

ОСЕМ

Всъщност трябваше да минат още три нощи и два дни, преди виелицата да се задуши в собствената си ярост и да отшуми. Малко преди здрачаване на втория ден Липи докуцука обратно в хамбара и Роланд изпрати един куршум в лопатовидната й глава. Мордред изобщо не се появи, макар че тя усещаше как се прокрадва наблизо през втората нощ. Навярно Ко също го почувства, защото застана пред портата на хамбара и залая ожесточено към бушуващата виелица.

През това време Сузана научи много повече за Патрик Данвил, отколкото очакваше. Съзнанието му