Тъмната кула

пряспа. Температурата бе спаднала малко и стаята вече не приличаше на сауна.

— Как разбра? — попита Роланд.

Тъмнокожата жена се замисли за хотела, където Мия бе оставила Черната тринайсетица. По-късно, след като си бяха тръгнали, Джейк и татко Калахан бяха отишли в стая 1919, защото някой им бе оставил бележка и

(дад — а — чий)

ключ. На плика с някакъв особен почерк (комбинация между получерен шрифт и печатни букви) бе написано името на Джейк и „Това е истината“. Сузана бе сигурна, че ако можеше да сравни плика с краткото послание с бележката, която бе открила в банята, щеше да се окаже, че са писани от една и съща ръка.

Според Джейк чиновникът в хотел „Плаза-Парк Хаят“ им казал, че съобщението било оставено от човек на име Стивън Кинг.

— Ела — рече жената на своя дин. — Искам да ти покажа нещо.

ТРИ

Също като останалата част от къщата, и банята изглеждаше по-малка. Ваната бе стара и ръждясала, а дъното й бе покрито с тънък слой мръсотия. Изглеждаше така, сякаш бе използвана за последен път преди…

Всъщност по-скоро създаваше впечатлението, че никога не е била използвана. Душът също бе потъмнял от ръжда, а розовите тапети бяха избелели, мръсни и олющени. Огледалото продължаваше да стои на мястото си, но повърхността му беше зацапана и напукана и Сузана си каза, че е истинско чудо да не се пореже, докато пишеше на него. Парата от дъха й бе изчезнала, ала думите все още бяха там, изпъкващи на фона на мръсотията: „ОДД ЛЕЙН“ и „ДОНДЕЙЛ“ под него.

— Това е анаграма — каза тя. — Виждаш ли?

Мъжът заразглежда буквите, ала след малко поклати глава. Изглеждаше леко засрамен.

— Не си виновен ти, Роланд — рече му безногата жена. — Това са нашите букви, а не тези, които познаваш. Трябва да ми се довериш, че е анаграма. Сигурна съм, че ако Еди беше тук, веднага щеше да я разгадае. Не знам дали това е представата на Дондейл за шега, или има някакви правила, които създанията като него са длъжни да спазват — важното е това, че я разгадахме навреме благодарение на помощта на Стивън Кинг.

— Ти я разгада — каза глухо Стрелеца. — Докато аз умирах от смях.

— И с двама ни можеше да стане така — увери го спътницата му. — Ти просто беше по-уязвим, защото чувството ти за хумор… извинявай, Роланд, но по принцип е доста дърварско.

— Знам това — изсумтя нейният дин, след което се обърна и излезе от тоалетната.

Неочаквано Сузана бе осенена от една ужасна мисъл и й се стори, че минаха часове, преди Стрелеца да се върне при нея.

— Роланд, той все още ли е…

Мъжът кимна. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Мъртъв? Разбира се. Ти стреля страхотно, Сузана, ала изведнъж ми се прииска да се уверя.

— Радвам се — отвърна простичко тя.

— Ко стои на стража. Ако случайно нещо се случи, сигурен съм, че веднага ще ни уведоми. — Вдигна бележката от земята и внимателно прочете написаното на гърба й. Единствената дума, чието значение не знаеше, беше „аптечка“. — „Оставил съм ти нещо.“ Знаеш ли какво?

Тъмнокожата жена поклати глава.

— Нямах време да погледна.

— Къде е тази аптечка?

Сузана посочи към огледалото и спътникът й го плъзна настрани. Зад него наистина имаше рафтове, но вместо подредените лекарства и сиропи, които си бе представяла, се виждаха само две кафяви шишенца като онова, което бе забелязала на масичката до креслото в дневната, и прашна кутия, която й се стори като най-старата опаковка с черешови таблетки против кашлица на братята Смит. До тези неща се мъдреше някакъв плик. Роланд го взе и го подаде на жената до себе си. На него със същия полуръкописен, полупечатен почерк бе написано:

— Чайлд? — смръщи вежди тя. — Това говори ли ти нещо?

Стрелеца кимна.

— „Чайлд“ означава рицар или стрелец, поел да изпълни определена мисия. Старинна и официална дума. Никога не сме я използвали помежду си, защото се отнася за богоизбрани рицари, служещи на ка, а нито аз, нито моите приятели сме се възприемали по този начин.

— Въпреки това ти си този Чайлд Роланд, нали?

— Навярно някога съм бил. Сега сме отвъд тези неща. Отвъд ка.

— Ала все още сме на Пътя на Лъча.

— Да. — Той прокара пръст по последния ред, изписан на плика. „Всички дългове са платени.“ — Отвори го, Сузана, защото искам да видя какво има вътре.

Тя се подчини.

ЧЕТИРИ

Вътре имаше ксерокопие на една поема от Робърт Браунинг. Кинг бе написал името на автора с характерния си полупечатен, полуръкописен почерк над заглавието. Сузана бе чела някои от драматичните монолози на Браунинг в колежа, но точно тази творба й беше непозната. Което не можеше да се каже за темата — все пак заглавието на произведението беше „Чайлд Роланд Кулата достигна“. Поемата бе епическа, издържана в традициите на баладичната схема и наброяваше трийсет и четири станси. Всяка строфа бе номерирана с римска цифра. Някой — най-вероятно Кинг — бе заградил I, II, XIV, XV, XVI, XVII и XVIII станса.

— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.

— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.

Помислих си, че всичко, що ми рече

тоз урод посивял със злобен взор,

преситен от лукавство и раздор,

лъжа било е; и нарочно ме зарече

да сторя тъй, а вътрешно ликува,

задето аз с живота се сбогувах.

— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!

— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.

Стрелеца кимна.

— Дондейл, право думаш. Давай нататък.

— Добре; втора станса.

Нима заради друго той причаква,

изгърбен над тоягата си крива,

окаяните странници, които