Тъмната кула

Ала нейният дин явно не разсъждаваше като нея. Той прелисти страниците, търсейки последната. Листовете не бяха номерирани, ала Роланд откри лесно края по празното пространство под стансата с номер XXXIV. Преди да успее да прочете последната строфа обаче, немощният вик се разнесе отново. Този път вятърът бе утихнал и нямаше съмнение за местоположението на неговия източник.

— Има някой в мазето — каза Стрелеца.

— Знам. И мисля, че дори знам кой е той.

Мъжът кимна.

Тъмнокожата жена го изгледа съсредоточено.

— Всичко се връзва, нали? Сякаш сме в един голям пъзел и сме сложили всички парченца без последните.

Вопълът прозвуча отново, немощен и изгубен. Така можеше да вика само някой, който се намираше на крачка от смъртта. Те излязоха от банята и извадиха револверите си, макар Сузана да си мислеше, че този път няма да им трябват.

ПЕТ

Хлебарката, която бе приела облика на веселия стар шегаджия Джо Колинс, лежеше на същото място, където го бяха оставили, ала Ко бе отстъпил крачка-две назад. Сузана не го обвиняваше — Дондейл бе започнал да се вмирисва и от разлагащата се черупка се процеждаше някакво бяло вещество. Въпреки това Стрелеца заповяда на рунтавелкото да остане където си е и да бъде нащрек.

Когато влязоха в кухнята, вопълът прозвуча отново — вече бе доста по-силен. Не се виждаше никаква врата към мазето и безногата жена запълзя по прашния напукан линолеум, търсейки скрит капак в пода. Тъкмо щеше да каже на Роланд, че не може да открие нищо, когато Стрелеца й извика:

— Ето тук! Зад студилника.

Хладилникът вече не изглеждаше като супермодерен „Ама-на“ с машинка за лед на вратата — той бе нисък и тумбест и толкова мръсен, че тъмнокожата жена се гнусеше да го докосне. Камерата се намираше отгоре му и формата й напомняше барабан. Майка й имаше същия модел, когато Сузана бе съвсем малка и още отговаряше на името Одета, ала Алис Холмс със сигурност би умряла, ако хладилникът й се покриеше и с една десета от мръсотията, облепила този тук. Дори и една стотна бе достатъчна.

Стрелеца лесно го премести настрани, защото Дондейл, хитрецът му с хитрец, го бе поставил на платформа с колелца. Тъмнокожата жена се съмняваше, че домакинът им е имал много посетители — не и тук, в Крайния свят, — ала ето, че бе взел необходимите мерки, за да опази тайните си, ако някой случайно се отбиеше. Сузана бе сигурна, че това се случваше, макар и от дъжд на вятър, както и бе сигурна, че малцина излизаха живи от тази приказна къщурка на „Одд’с Лейн“.

Стълбите, които водеха надолу, бяха тесни и стръмни. Роланд затърси пипнешком около вратата и намери ключ; той задействаше две голи електрически крушки, едната от които бе разположена над стълбището, а другата се намираше ниско долу. Сякаш в отговор на светлината викът прозвуча отново. Бе пропит с болка и страх. Звукът я накара да потрепери.

— Ела в подножието на стълбите, каквото и да си! — извика Роланд.

Не последва никакъв отговор. Вятърът навън фучеше и виеше, мятайки сняг върху къщичката с такава сила, че Сузана имаше чувството, че ги засипват с тонове пясък.

— Ела, за да можем да те видим, или ще те оставим където си! — отново се обади Стрелеца.

Ала обитателят на мазето не излезе под мъждукащата светлина — вместо това нададе отново немощния си вопъл, който бе изпълнен с мъка, ужас и — Сузана потрепери — лудост.

Стрелеца погледна към нея; тя кимна и му прошепна:

— Върви напред. Аз ще те прикривам.

— Внимавай да не се подхлъзнеш — рече й мъжът със същия приглушен глас.

Спътницата му отново кимна и направи характерния за него жест с пръстите на дясната си ръка: „Върви, върви!“

Стрелеца се усмихна и пое по стълбите, положил цевта на револвера си в сгъвката на дясното си рамо. За миг така й заприлича на Джейк Чеймбърс, че Сузана се просълзи.

ШЕСТ

Мазето представляваше истински лабиринт, осеян със сандъци, бъчви и някакви забулени неща, висящи на куки от тавана. Тъмнокожата жена нямаше никакво желание да се запознава по-отблизо със същността им. Вопълът проехтя отново — звучеше като съчетание на ридание и писък. Нейде над тях, неясен и приглушен, се носеше воят на вятъра.

Роланд се обърна наляво и пое по зигзагообразната пътечка между сандъците, накамарени от двете му страни. Безногата жена го последва, движейки се на определено разстояние след него, като непрекъснато се обръщаше и хвърляше напрегнати погледи през рамо. Същевременно бе нащрек и за тревогата, която Ко можеше да вдигне всеки момент от дневната на Дондейл. Тя видя, че един от сандъците носеше надпис „ТЕКСАС-КИ ИНСТРУМЕНТИ“, а на друг пишеше: „КИТАЙСКИ КУ-РАБИЙКИ С КЪСМЕТЧЕТА «ХО ФАТ» ООД“. Това ни най-малко не я изненада — отдавна бе престанала да се удивлява на подобни съвпадения.

Изведнъж Стрелеца се спря.

— Сълзите на майка ми — промълви той. Само веднъж го бе чувала да произнася тази фраза — когато се бяха натъкнали на елен, паднал в едно дефиле със счупени два задни крака. Животното умираше от глад и ги гледаше с грозните черни дупки в главата си, защото мухите бяха изяли очите му.

Тя остана на мястото си, докато мъжът не й даде знак да се приближи, след което запълзя енергично към него, заставайки от дясната му страна.

В далечния ъгъл на мазето — югоизточния ъгъл, ако представата й за посоките беше вярна — се виждаше нещо като затворническа килия. Вратата й бе направена от кръстосани стоманени пръчки, а наблизо се търкаляха инструментите, с чиято помощ Дондейл ги бе заварил една за друга. Явно това бе станало преди доста време, съдейки по дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка. От една „S“- ообразна кукичка, забита в каменната стена — на достатъчно разстояние от затворника, ала същевременно и достатъчно близо, че да го дразни — висеше голям и старомоден

(дад — а — чум дад — а — чий)

сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“

Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай- йоук!“

Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.

— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?

Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене