Тъмната кула

което трябва да види или да направи, а може би и двете. Каквото и да е, Еди и Джейк очакват тя да го види или да го направи всеки момент, а тя се бави.

Внезапно я осенява един ужасяващ въпрос — ами ако умишлено я бавеха? Да не би да имаше нещо, срещу което да не иска да се изправи? Възможно ли бе Тъмната кула да прецаква по някакъв начин комуникациите? Егати тъпата идея — хората, които виждаше, най-вероятно не бяха нищо повече от рожби на въображението и копнежите й — та те са мъртви в крайна сметка! Еди бе убит от куршум, а Джейк бе блъснат от микробус — единият загина в този свят, а другият — в Ключовия, където стореното си е сторено (времето винаги тече в една посока), а Стивън Кинг е техният поет-лауреат.

Въпреки това не може да забрави израженията им и тази тревога, изписана на лицата им, които сякаш й казват: „Ти го имаш, Сюз — притежаваш онова, което искаме да ти покажем, притежаваш всичко, което ти трябва да знаеш. Ще си позволиш ли да го изгубиш? Няма време. Няма никакво време, часовникът тиктака и ще продължи да тиктака, трябва да продължи да тиктака, защото нямаш никакво време за губене. Трябва да побързаш… да побързаш…“

ЕДИНАЙСЕТ

Сузана отвори очи и си пое рязко въздух. Слънцето всеки момент щеше да изгрее. Тъмнокожата жена прокара длан по челото си и ръката й се навлажни от капчиците пот.

„Какво искаш да узная, Еди? Какво е това, което искаш да узная?“

Нямаше отговор на този въпрос. Как изобщо можеше да има? „Гусин Дийн е мъртъв“, помисли си жената и отново затвори очи, ала сънят си бе отишъл и през следващия един час не можа да подремне дори и за минутка.

ДВАНАЙСЕТ

Също като „Хо Фат 1“ и „Хо Фат 2“ имаше тегличи. За разлика от първата количка обаче тези на сегашното им возило бяха подвижни. Когато Патрик искаше да върви, ги разделяха, за да може той да дърпа единия, а Роланд — другия, а когато беше уморен, Стрелеца ги съединяваше и ги дърпаше сам.

По пладне спряха да похапнат. Щом приключиха, Патрик пропълзя в задната част на „Хо Фат 2“, за да подремне. Роланд изчака, докато момчето (продължаваха да мислят за него по този начин, въпреки че не знаеха точната му възраст) захърка, след което се обърна към безногата жена:

— Какво те терзае, Сузана? Искам да ми кажеш. Искам да ми кажеш дан-дин, въпреки че вече няма тет и аз вече не съм твой дин. — Мъжът се усмихна. Тъгата в тази усмивка прониза сърцето й и тя не можеше да сдържа повече сълзите си. Нито пък да премълчава истината.

— Ако съм все още до теб, когато видим твоята Кула, Роланд, всичко ще се прецака.

— Как ще се прецака?

Тя поклати глава и сълзите й бликнаха с още по-голяма сила.

— Трябва да има врата. Неоткрита врата. Ала нямам никаква представа как да я открия! Еди и Джейк ми се явяват насън и ми казват, че знам — казват ми го с очите си, — но аз не знам! Кълна се, че не знам!

Той я вдигна, прегърна и я целуна по слепоочието. Пъпката в ъгълчето на устата й запулсира и я прониза болезнено. Не кървеше, ала отново бе започнала да се подува.

— Да става каквото ще — рече Стрелеца. Навремето майка му бе използвала същите думи. — Да става каквото ще и нека ка си върши работата.

— Нали сам каза, че вече сме извън обсега й…

Роланд започна да я люлее нежно и това й подейства страшно успокояващо.

— Сбърках — каза. — Както добре знаеш.

ТРИНАЙСЕТ

Беше неин ред да поеме първата стража на третата нощ и тя тъкмо се взираше назад в посоката, от която бяха дошли — на северозапад по Тауър Роуд, — когато някаква ръка изведнъж я сграбчи за рамото. Ужасът подскочи като човече на пружинка и тя се обърна рязко

(той е зад мен, о, Боже Господи, Мордред се е промъкнал зад мен и е във формата на паяк!),

а ръката й се стрелна към револвера и го извади от кобура със светкавична бързина.

Патрик се отдръпна от нея — лицето му бе изкривено от страх, а ръцете му бяха протегнати напред в жалък опит да се защити. Ако бе извикал, със сигурност щеше да събуди Роланд и тогава всичко би се развило по различен начин, ала момчето беше прекалено изплашено, за да изкрещи. Той само изхъхри и това бе всичко.

Жената прибра револвера, показа му празните си ръце, след което го придърпа към себе си и го прегърна. Отначало Патрик бе малко скован — още се страхуваше, — но постепенно се отпусна.

— Какво има, скъпи? — попита го тя полугласно, след което използва думите на Роланд, без дори да го осъзнае: — Какво те терзае?

Художникът се отдръпна от нея и посочи на север. Отначало Сузана не можа да разбере какво искаше да й каже, но сетне забеляза танцуващите оранжеви светлинни. Тя прецени, че се намират поне на седем километра от тях, и се зачуди как не ги е забелязала досега.

Със същия тих глас, за да не събуди Стрелеца, тъмнокожата жена рече:

— Това са само блуждаещи огънчета, захарче — нищо не могат да ти сторят. Роланд ги нарича таласъми, ала няма защо да се боиш от тях. По-скоро са нещо като огньовете на Свети Елм…

Ала Патрик никога не беше чувал за огньовете на Свети Елм; Сузана прочете това в неуверения му поглед. Тъкмо възнамеряваше да му каже, че е в абсолютна безопасност и таласъмите няма да се приближат, когато забеляза, че те започнаха да се отдалечават и съвсем скоро напълно изчезнаха. Навярно ги бе прогонила със силата на мисълта си. Навремето би се изсмяла на подобна идея, но Средният свят бе променил възгледите й за доста неща.

Патрик започна да се отпуска.

— Защо не се опиташ да поспиш, миличък? Трябва да си почиваш — каза му Сузана. Тя също се нуждаеше от сън, ала се боеше да затвори очи. Скоро щеше да събуди Роланд, да заспи и онзи сън отново щеше да я навести. Призраците на Еди и Джейк щяха да се вторачат в нея, по-настоятелни от всякога, искайки от нея да узнае нещо, което тя нито знаеше, нито можеше да узнае.

Момчето поклати глава.

— Не ти ли се спи?

Той повтори жеста си.

— Защо не порисуваш малко? — Рисуването винаги го успокояваше.

Патрик се усмихна, кимна и веднага отиде до „Хо Фат 2“ за скицника си, стъпвайки на пръсти, за да не събуди Роланд. Сузана се усмихна. Момчето винаги имаше желание да рисува; тя предполагаше, че едно от нещата, които го бяха запазили жив в колибата на Дондейл, беше обстоятелството, че вампирът му бе подхвърлял от време на време по някой скицник и моливи. Патрик бе същият наркоман като някогашния Еди, само че неговата дрога бе графитът.

Момчето седна и започна да рисува. Сузана отново насочи вниманието си към близките околности, ала изведнъж по тялото й пробягаха тръпки, сякаш тя бе тази, която бе наблюдавана. Жената си помисли отново за Мордред, но после се усмихна (от което я заболя; пъпката се бе подула). Не Мордред, а Патрик. Патрик я наблюдаваше.

Патрик я рисуваше.

Тя остана неподвижна около двайсет минути, преди любопитството й да надделее. За Патрик двайсет минути бяха достатъчни да нарисува „Мона Лиза“ или дори купола на базиликата „Свети Павел“. Тръпките, пробягващи по тялото й, бяха толкова странни, че сякаш имаха не умствен, а физически характер.

Тъмнокожата жена пристъпи към него, ала Патрик притисна скицника към гърдите си с необичайна