Тъмната кула

стеснителност. По погледа му обаче си личеше, че иска тя да погледне. Тя си каза, че това, което се чете в очите му, е любов, но любов към онази Сузана, която току-що е нарисувал.

— Хайде, захарче — рече тя и хвана скицника. За нищо на света обаче нямаше да го изтръгне от ръцете му — той бе художникът и решението да покаже творбата си трябваше да е изцяло негово. — Моля те!

Момчето продължаваше да притиска скицника към гърдите си. Накрая склони и й го подаде — също така срамежливо, без дори да погледне към нея. Сузана го взе и сведе очи към листа. Картината бе прекрасна — толкова прекрасна, че тя затаи дъх. Големите й очи. Високите й скули, които баща й наричаше „тези съкровища от Етиопия“. Пълните й устни, които Еди толкова обичаше да целува. Това беше тя, нарисувана до съвършенство… но същевременно беше и нещо повече от нея. Никога не си бе мислила, че любовта може да струи толкова силно от някакви линии, направени с молив, но това наистина беше любов, о, да, кажете „амин“; любовта на момчето към жената, която го бе спасила, която го бе измъкнала от тъмната дупка, където със сигурност щеше да умре. Той я обичаше и като майка, и като жена.

— Патрик, чудесна е! — възкликна безногата жена.

Той я изгледа недоверчиво. „Наистина ли?“ — питаха очите му и тя разбра, че само той — горкият Патрик, който отдавна бе приел дарбата си за даденост — може да се съмнява в красотата на онова, което е сътворил. Рисуването го правеше щастлив, винаги бе знаел това. Що се отнася до факта, че правеше и другите щастливи… изглежда му трябваше доста време, за да свикне с тази идея. Сузана се запита колко ли време Дондейл го е държал затворен в мазето си и как изобщо се е добрал до него, ала предполагаше, че никога няма да научи. Междувременно й се струваше от първостепенна важност да го накара да повярва в собствения си талант.

— Да — каза тя. — Да, наистина е прекрасна. Ти си невероятен художник, Патрик. За мен е страхотно удоволствие да разглеждам картините ти.

Този път той забрави да стисне зъби и усмивката му — била тя лишена от език или не — беше толкова прекрасна, че изведнъж й се прииска да го разцелува. Страховете и тревогите й изведнъж й се сториха незначителни и глупави.

— Мога ли да я задържа?

Художникът закима енергично, след което махна с ръка, давайки й знак да откъсне листа. „Да! Скъсай го! Вземи го! Задръж го!“

Сузана възнамеряваше да направи точно това, когато внезапно се спря. Любовта (и моливът му) я бяха направили божествено красива. Единственото нещо, което помрачаваше съвършенството й, беше черното петно до устата й. Безногата жена обърна листа към него, посочи нарисуваната пъпка, след което докосна тази на лицето си и изохка — дори и най-лекият допир й причиняваше остра болка.

— Само това не ми харесва — каза тя.

Патрик вдигна рамене и разпери ръце. Изведнъж я напуши смях, ала тя успя да го потисне, за да не събуди Роланд. В съзнанието й изплува една реплика от отдавна забравен филм: „Рисувам това, което виждам.“

Изведнъж й хрумна, че той може да се погрижи за това грозно, ужасно, отвратително нещо. Поне на портрета й, де.

„Тогава нарисуваната Сузана Дийн ще се превърне в мой двойник — помисли си тя. — В моята по-добра половина; в моята красива близнач…“

И внезапно разбра…

Всичко? Нима бе разбрала всичко?

Да, но по-късно щеше да го обмисли по-задълбочено. Това, което бе осъзнала, не можеше да се изрази с уравнения от типа на „ако a + b = c, то c — b = a и c — a = b“, но да, бе разбрала всичко. Бе почувствала всичко. Нищо чудно, че Еди и Джейк от сънищата й бяха толкова нетърпеливи; беше не очевидно, а очевадно.

Патрик, който я бе нарисувал.

Само дето това не беше първият път, когато я рисуваха.

Роланд също я бе изтеглил108 в своя свят… с магия.

Еди я бе изтеглил при себе си с любов.

Както и Джейк.

Мили Боже, как бе възможно да прекара толкова време в Средния свят, без да разбере досега какво представляваше катетът и какво означаваше? Ка-тетът бе семейство.

Ка-тетът бе любов.

Да рисуваш означаваше да създадеш картина с помощта на молив или въглен.

Да изтеглиш някого означаваше да го очароваш, да го заплениш, да го изкараш от черупката му.

Патрик — този ням гений, затворен в онази колиба сред снежната шир. Ами сега? Ами сега?

„Сега е моят спасител“ — помисли си Сузана/Одета/Дета и бръкна в джоба си, за да извади стъкленото бурканче, знаейки какво точно ще направи и защо ще го направи.

Когато му подаде обратно скицника, без да е откъснала листа с портрета й, Патрик я изгледа едва ли не с възмущение.

— Не, не — рече му Сузана (с гласа на многото). — Просто искам да направиш едно нещо, преди да взема тази прелестна, безценна картина и да я задържа завинаги, за да ми напомня за това кога и къде.

Тя му подаде една от розовите гумички, които Дондейл бе отрязал. Сега вече знаеше защо го бе направил.

Патрик взе гумичката, която тъмнокожата жена му предлагаше, и я завъртя между пръстите си, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно. Сузана бе сигурна, че не е така, ала колко ли време бе изтекло, откакто за последен път бе докосвал молив с гумичка? Кога бе имал последния шанс да се отърве от своя мъчител веднъж завинаги? И защо Дондейл не го беше убил още тогава?

„Защото вампирът е мислел, че след като отстрани всички гумички, вече ще бъде в безопасност, ето защо“ — каза си тя.

Патрик я гледаше озадачено. Явно започваше да се тревожи.

Тъмнокожата жена седна до него и му посочи тъмното петънце. Сетне улови китката на момчето и я приближи до листа. Отначало той се противеше, ала после се отпусна и предаде ръката, държаща гумичката, изцяло във властта на Сузана.

Тя си помисли за онази голяма сянка, която не беше никаква сянка, а огромно стадо рунтави животни, които Роланд бе нарекъл „банноци“. Спомни си как бе помирисала праха, когато Патрик бе започнал да рисува праха. После се сети и за това как стадото сякаш се бе приближило, когато момчето го бе нарисувало по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Тогава си беше помислила, че очите й са се адаптирали, ала сега се удиви на собствената си глупост. Сякаш очите можеха да се нагаждат към обекти на далечни разстояния, тъй както се адаптираха към тъмнината.

Не, просто Патрик ги бе преместил по-близо. Беше ги преместил по-близо, като ги бе нарисувал по-големи.

Когато ръката, държаща розовата гумичка, почти докосна хартията, жената отдръпна пръстите си — художникът трябваше да свърши сам цялата работа, бе абсолютно сигурна в това. Тя отново му показа с жестове какво иска, той отново не я разбра и Сузана повтори пантомимата си, сочейки пъпката край устата си.

— Накарай я да изчезне, Патрик — рече, изненадана от увереността си. — Грозна е, затова я накарай да изчезне. — Отново започна да жестикулира, сякаш търкаше нещо във въздуха. — Изтрий я.

Този път момчето я разбра — безногата жена видя блясъка в очите му. Той вдигна гумичката — беше идеално розова, без нито едно петънце от графит по нея — и изгледа Сузана с вдигнати вежди, като че ли я питаше дали е сигурна за това, което иска.

Тя кимна.

Патрик допря гумичката до нарисуваното петънце и започна да го търка — отначало доста колебливо,