Тъмната кула

изправиш… извикай ме. Събуди ме, каквото и да ти коства това. Схващаш ли?

Патрик отново кимна, ала Стрелеца бе пътувал с него достатъчно дълго, за да знае, че този жест не означава почти нищо. Художникът все гледаше да ти угоди. Ако го попиташ дали девет и девет прави деветнайсет, щеше да ти кимне със същия ентусиазъм.

— Когато вече не можеш да я виждаш от мястото, където седиш… — собствените му думи сякаш идваха от нейде много, много далеч. Просто трябваше да се надява, че Патрик го е разбрал. Нямото момче вече бе взело албума си и един отлично подострен молив.

„Това е най-добрата ми защита — помисли си Роланд, докато се тътреше към купчината кожи между лагерния огън и «Хо Фат 2». — Няма да заспи, докато рисува, нали така?“

Надяваше се да е така, ала не можеше да е сигурен в това. Всъщност нямаше голямо значение, защото той, Роланд от Гилеад, щеше да легне да спи, каквото и да ставаше. Бе направил всичко, което бе по силите му, и то трябваше да е достатъчно.

— Един час — измърмори, а гласът му бе немощен и глъхнещ дори в собствените му уши. — Събуди ме след един час… когато звездата… когато Старата майка се скрие зад…

Ала Стрелеца не можа да довърши. Дори не знаеше какво мълвят устните му. Изтощението го сграбчи в жестоките си обятия и го понесе към мъртвешкия сън.

СЕДЕМ

Мордред видя всичко през далекозрящите си стъклени очи. Треската му бе утихнала и собствената му умора поне за момента беше преминала. Той гледаше с алчен интерес как стрелецът събуди нямото момче — Художникът — и го накара да събере съчки за огрев. Паяколакът ги наблюдаваше и копнееше с цялото си сърце драскачът да приключи по-скоро със задачата и да захърка отново, преди мъжът да успее да го спре. За съжаление това не се случи. Бяха направили бивака си до малка тополова горичка и Роланд поведе Художника към най-близкото дърво. Сетне посочи към небето. То бе отрупано със звезди, ала Мордред видя, че Дъртото му бяло татенце сочи към Старата майка, защото тя бе най-ярката. Най-накрая драскачът, който явно не беше кой знае колко умен, загря за какво става дума. Той взе блокчето си и започна да си драска, а Дъртото му бяло татенце се запрепъва към кожената си постеля, продължавайки да си мърмори под носа разни наставления към Художника, който изобщо не му обръщаше внимание. Дъртото бяло татенце се строполи на земята толкова внезапно, че за миг Мордред се уплаши да не би парчето пастърма, което служеше като сърце на този кучи син, да е спряло да бие. Сетне Роланд се размърда в тревата, за да се намести по-добре, и Мордред, който лежеше на едно хълмче на около деветдесет метра западно от пресъхналия поток, почувства как собственото му сърцебиене се успокоява. Ала колкото и дълбоко да бе изтощението на дъртия, момчето-паяк знаеше, че обучението му, съчетано с дългото му родословие чак до самия Артур Елд, щеше да е достатъчно да го накара да скочи с револвер в ръка в мига, в който Художникът заврещеше нечленоразделните си крясъци. Тялото на Мордред се разтресе в ужасни спазми — най-ужасните от всички досега — и той се преви на две, мъчейки се да удържи човешката си форма, мъчейки се да не изкрещи, мъчейки се да задържи отлитащия от тялото му живот. В този миг задникът му отново запърпори и по краката му се стече поредната порция кафеникава яхния. Този път обаче необичайно острото му обоняние долови нещо различно — екскрементите му бяха примесени с кръв. Мордред си помисли, че болката никога няма да спре, че ще става все по-силна и по-силна, докато не го разкъса на две, ала в този миг агонията му започна да минава. Той погледна към лявата си ръка и не бе кой знае колко изненадан, когато видя, че пръстите му са се слели в дебел черен израстък. Тези пръсти никога вече нямаше да възвърнат човешката си форма — синът на Краля смяташе, че оттук нататък ще може да се преобрази само веднъж. Мордред избърса потта от челото си с дясната си ръка и вдигна отново бинокъла пред очите си, молейки се на Червения си татко тъпото нямо момче вече да е заспало. Ала не беше така. Драскачът седеше на земята, облегнат на тополата, зяпаше нагоре и рисуваше Старата майка. Това бе мигът на най-голямо отчаяние за Мордред Дисчейн — също като Роланд, той си мислеше, че рисуването е единственото нещо, което би могло да попречи на малоумния Художник да заспи. Защо тогава да не се преобрази, докато пожарът от последния пристъп на треската още бушуваше в него, изгаряйки го с разрушителната си енергия? Защо да не рискува? В крайна сметка искаше Роланд, а не момчето; със сигурност можеше да пропълзи бързо до стрелеца в паякообразния си облик и да го сграбчи в седмокраката си прегръдка. Дъртото бяло татенце можеше да гръмне веднъж или дори два пъти, ала синът на Пурпурния крал си мислеше, че би понесъл един или два куршума, стига да не засегнат бялата издутина на гърба му, където се намираше мозъкът на двойственото му тяло. „А веднъж само да го сграбча, за нищо на света няма да го пусна, докато не изсмуча и последните капки живот от тялото му и не го превърна в прашна мумия като Мия.“ Той се отпусна, готов да се остави на метаморфозата, ала в следващия момент един друг глас проговори в центъра на съзнанието му. Това бе гласът на Червения му татко, който бе затворен на един от балконите на Тъмната кула и се нуждаеше от Мордред, — от живия Мордред, — защото единствено той можеше да го освободи.

„Почакай малко — посъветва го този глас. — Почакай още малко. Може би имам още един фокус в ръкава си. Почакай… почакай още съвсем мъничко…“

И Мордред зачака. Само след няколко секунди пулсът на Тъмната кула се промени.

ОСЕМ

Патрик също почувства промяната. Пулсът на Кулата стана успокояващ и в него се появиха думи, които притъпиха желанието му да рисува. Той нанесе още един щрих, сетне се спря, остави молива настрана и се загледа в Старата майка, която сякаш пулсираше в унисон с думите, които чуваше в главата си — думите, които Роланд веднага би разпознал. Гласът, който ги пееше, бе глас на старец — треперещ и немощен, но неизмеримо приятен:

Рожбо мила, вечерта

спусна своите крила.

Сънища сънувай сладки

за малинки и поля.

Рожбо мила, отиди

и малинки набери.

О, чъссит, чассит, чиссит!

Кошничката напълни си!

Главата на Патрик клюмна. Очите му се затвориха… отвориха се… и отново се затвориха.

„Да си напълня кошничката“ — помисли си той и заспа пред лагерния огън.

ДЕВЕТ

„Сега, синко — прошепна студеният глас в сърцевината на нажежения, топящ се мозък на Мордред. — Сега. Върви при него и направи така, че никога да не се събуди от съня си. Убий го сред розите и двамата с теб ще властваме во веки веков.“

Синът на Краля излезе от укритието си, а бинокълът падна от ръката, която вече не беше никаква ръка. Докато се преобразяваше, почувства прилив на неподозирана самоувереност. Всичко щеше да свърши само след няколко минути. И двамата бяха дълбоко заспали и просто нямаше начин да се провали.

Той се понесе към лагера на спящите мъже — връхлитащ черен кошмар на седем крака, — а зловещата му паст се отваряше и затваряше периодично.

ДЕСЕТ