Тъмната кула

страна на пътешествениците, се издигаше порутена каменна грамада, която навремето бе представлявала неголяма пирамида. Това, което бе останало от нея, бе високо около девет метра. Основата й бе заобиколена от рози, които я опасваха с пурпурния си пръстен. Роланд запомни тази гледка и продължи да се изкачва бавно по хълма, дърпайки количката с младия художник. С всяка следваща стъпка пред очите му се разкриваше все по-голяма част от Тъмната кула. Вече можеше да види балконите с високите до кръста парапети. Нямаше никаква нужда от бинокъл — въздухът бе необикновено чист и прозрачен. Стрелеца предположи, че им остават не повече от седем-осем километра. А може би само пет. Етаж след етаж постепенно се откриваше пред все по-малко скептичния му взор.

Малко преди да достигне билото, на около двайсетина крачки от порутената каменна пирамида, Роланд спря, наведе се и пусна тегличите на количката за последен път. Всеки нерв в тялото му усещаше надвисналата опасност.

— Патрик, слез долу!

Младежът го послуша, изгледа го разтревожено и изскимтя тихичко.

Стрелеца поклати глава.

— Все още не мога да ти кажа защо. Зная само, че не е безопасно.

Гласовете продължаваха да пеят приказната си песен, ала въздухът около тях сякаш бе замръзнал. Наоколо не се забелязваше нито една птичка, която да се рее в небето или да чурулика, нито пък се виждаше дори един-единствен баннок; единственият звук бе шепотът на тревата, разлюлявана от вятъра. Розите кимаха безмълвно и царствено с пурпурните си глави.

Двамата продължиха да крачат един до друг. Изведнъж Роланд усети как Патрик докосва боязливо двупръстата му дясна ръка. Той погледна към нямото момче, което му се усмихна притеснено в отговор. Тогава Стрелеца го хвана за ръката и двамата продължиха по този начин.

Под тях се простираше необятен ален килим, ширещ се чак до хоризонта. Тауър Роуд го прорязваше с прашната си бяла линия — идеално права и широка около четири метра. В средата на океана от рози се издигаше Тъмната кула — тъмносива, като че ли опушена със сажди, също както в сънищата му, а прозорчетата й блестяха на слънцето. Тук пътят се разделяше на две и описваше пълен кръг около основата на Кулата, за да продължи от другата страна в посока, която според Роланд вече бе изток вместо югоизток. Пътища се простираха и на север, и на юг, ако Стрелеца бе прав в предположението си, че посоките на компаса бяха възвърнали истинското си местоположение. От високо Тъмната кула навярно изглеждаше като центъра на изпълнена с кръв мишена.

— Това е… — започна Роланд и в този миг някакъв пронизителен, безумен крясък долетя до тях на крилете на вятъра; явно разстоянието не му се отразяваше по никакъв начин. „Идва по Лъча — помисли си Стрелеца. — А розите го носят.“

— СТРЕЛЕЦО! — изкрещя Пурпурният крал. — ЕЙ СЕГА ЩЕ УМРЕШ!

До ушите на Роланд достигна някакво свистене — едва доловимо в началото, ала постепенно увеличаващо силата си, — което проряза песента на Кулата и розите като най-острия нож, точен някога на елмазено точиларско колело. Патрик стоеше като хипнотизиран и зяпаше вцепенено Кулата; ако не бяха светкавичните рефлекси на Роланд, от нямото момче щяха да останат само ботушите. Той го сграбчи и двамата полетяха към избуялата трева зад порутената пирамида, просвайки се на земята. Един от камъните, скрити сред гъстата растителност, се заби болезнено в ребрата на Стрелеца, ала той не издаде нито звук.

Свистенето продължи да се усилва, докато не се превърна в оглушителен вой. Тогава мъжът забеляза как нещо лъскаво проблясва във въздуха — един от сничовете. Той удари количката и тя се пръсна на парчета, разпилявайки провизиите им във всички посоки. Част от нещата им издрънчаха обратно на пътя (консервените кутии заподскачаха и се затъркаляха по Тауър Роуд), ала други се взривиха като гранати.

В следващия миг проехтя пронизителен, кряскащ смях, от който зъбите на Роланд изтръпнаха, а Патрик си запуши ушите. Лудостта, стаена в този кикот, просто бе непоносима.

— ЕЛА! — извика този далечен, безумен, смеещ се глас. — ЕЛА ДА СИ ПОИГРАЕМ, РОЛАНД! ЕЛА ПРИ МЕН! ЕЛА ПРИ СВОЯТА КУЛА! НЯМА ЛИ ДА ДОЙДЕШ… СЛЕД ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ, ПРЕЗ КОИТО Я ТЪРСИ, А?

Художникът погледна към Стрелеца, а в очите му се четеше отчаяние и страх. Държеше скицника пред гърдите си като щит.

Роланд надзърна внимателно иззад стената на пирамидата и там, на един балкон на два етажа от основата на Кулата, зърна същото, което бе видял на картината в кабинета на сай Сейър — едно алено петънце и три белички; лице с вдигнати във въздуха ръце. Ала това не бе картина — едната ръка се изстреля стремително напред и отново се разнесе познатото дяволско свистене. Роланд моментално се претъркули зад каменното им укритие и след една сякаш безкрайна пауза сничът се удари в другата стена на пирамидата и експлодира. Взривната вълна ги запрати по очи на земята, а Патрик изкрещя от страх. Върху земята се изсипа дъжд от камъни, ала доколкото Стрелеца забеляза, нито един от тях не докосна някоя от розите.

Момчето се изправи и навярно щеше да побегне — най-вероятно обратно по пътя, по който бяха дошли, — ако Роланд не го бе сграбчил за яката на коженото му палто и не го бе дръпнал рязко долу.

— Тук сме в безопасност — прошепна той на Патрик. — Погледни — Стрелеца бръкна в една от пукнатините в повърхността на пирамидата, почуквайки от вътрешната страна. Чу се глухо прозвънване и устните на мъжа се разтеглиха в пресилена усмивка. — Стомана! Да, право думам! Дъртият откачалник може да замерва това нещо с десетки летящи огнетопчета, ала пак няма да успее да го срути. Най-много да взриви камъните и плочите и да разкрие онова, което лежи отдолу. Схващаш ли? Не мисля, че ще разхищава така амунициите си. Едва ли има повече, отколкото би могло да носи едно магаре.

Преди Патрик да успее да му отвърне, Роланд отново надзърна зад назъбената стена на пирамидата, сложи длани пред устата си и изкрещя:

— ОПИТАЙ ОТНОВО, САЙ! ОЩЕ СМЕ ТУК, АЛА НАВЯРНО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!

Настъпи кратка пауза, прекъсната от безумен писък:

— ИИИИИИИИИИИИИИ! НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ! НЕ СМЕЙ! ИИИИИИИИИИИИ!

Отново се разнесе познатото свистене. Роланд сграбчи Патрик и го събори на тревата на известно разстояние от пирамидата, закривайки го с тялото си. Опасяваше се, че вибрациите на метала при следващия удар на снича можеха да им причинят или сътресение на мозъка, или да превърнат вътрешностите им на пихтия.

Само че този път лъскавото огнетопче не уцели каменната развалина — вместо това прелетя над нея и се понесе над Тауър Роуд. Стрелеца се претъркули по гръб, прецени посоката и скоростта на снича и отбеляза точката, където щеше да застине за миг във въздуха, преди да промени траекторията си и да се насочи към тях. Когато златистият снаряд го достигна, Роланд го пръсна като глинена чиния и златистото кълбо прекъсна съществуването си сред ослепителен проблясък.

— О, ДРАГИ, ВСЕ ОЩЕ СМЕ ТУК! — извика Стрелеца, мъчейки се да придаде на гласа си насмешливи нотки, а това не беше никак лесно, когато крещиш с цялата сила на дробовете си.

В отговор проехтя поредният безумен крясък: „ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!“ Роланд се чудеше как черепът на Червения крал все още не се е пукнал от тези неистови писъци. Той напъха един патрон в празното гнездо на барабана — стараеше се револверът му винаги да бъде напълно зареден — и изведнъж чу двойно свистене. Патрик изстена, завъртя се по корем и зарови лице в гъстата трева, покривайки главата си с ръце. Стрелеца седна, опрял гръб в пирамидата от стомана и камъни, положи дългата цев на шестострела си на едното си бедро и зачака, излъчвайки невъзмутимо спокойствие. В този миг цялата му воля бе съсредоточена върху появата на първото от летящите огнетопчета. От ужасното свистене очите му пареха и той усещаше как сълзите му напират да бликнат всеки момент, ала за нищо на света не можеше да допусне това. Ако искаше да повтори номера, който го бе прославил в далечното минало, ре нуждаеше от свръхостро зрение.

И тези сини очи бяха кристално ясни и зорки, когато сничовете прелетяха високо над пътя. Този път единият свърна наляво, а другият — надясно. Те извършваха фалшиви маневри, описвайки невъобразими