Тъмната кула

зигзаги. Роланд обаче не се връзваше — той чакаше търпеливо, изпънал нозе, а подметките на протритите му ботуши описваха буквата V. Сърцето му биеше бавно и равномерно и очите му възприемаха света със свръхестествена яснота в цялата му цветова гама (струваше му се, че стига да се съсредоточи още малко, ще може да съзре и вятъра, люлеещ розите). Внезапно той вдигна револвера и двата снича се взривиха във въздуха, след което светкавично презареди оръжието си, преди отблясъците от експлозиите да са престанали да танцуват пред взора му.

Мъжът пропълзя до ъгъла на пирамидата, взе бинокъла, подпря го на неравния каменен ръб и доближи очи до окулярите. Пурпурният крал сякаш застана пред него и Роланд зърна точно това, което беше очаквал — един старец с огромен нос, гърбав и безформен, сякаш направен от восък; с алени устни, разцъфнали сред снега на дългата му брада, и снежнобяла коса, която се спускаше по гърба му чак до кокалестия му задник. Пламналото му от гняв лице сякаш искаше да изпепели странниците. Яркочервената роба, която носеше, бе украсена с изображения на мълнии и кабалистични символи. Сузана, Еди и Джейк навярно биха го взели за Дядо Коледа, ала Роланд го виждаше точно такъв, какъвто бе — изчадие на Ада, същински Сатана.

— МНОГО СИ ЗЛЕ! — извика му насмешливо Стрелеца. — ЗАЩО НЕ ОПИТАШ С ТРИ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, А? МОЖЕ ПЪК ДА ИЗВАДИШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!

Бинокълът напомняше на Роланд вълшебен пясъчен часовник, катурнат настрани. Той наблюдаваше как Големият червен дъртофелник подскача нагоре-надолу и размахва комично ръце пред лицето си. Стрелеца предполагаше, че в нозете му лежи нещо като сандък, ала не бе напълно сигурен в това — преплетените пръчки на парапета от ковано желязо му пречеха да го разгледа добре.

„Сигурно това са амунициите му — помисли си Роланд. — Така трябва да е. Колко ли снича можеха да се поберат в подобен сандък? Двайсет? Петдесет?“ Нямаше значение. Пурпурният крал едва ли би могъл да хвърли повече от дванайсет наведнъж и мъжът от Гилеад бе сигурен, че ще простреля всичко, което старият демон запратеше към него. В края на краищата той бе стрелец, нали така?

За съжаление Пурпурният крал също знаеше това.

Съществото на балкона нададе още един ужасен, разкъсващ тъпанчетата вик (Патрик запуши мръсните си уши с мръсните си пръсти) и се наведе, за да бръкне в сандъка за поредната порция летящи огнетопчета, ала изведнъж се спря. Роланд го наблюдаваше как се приближава към парапета на балкона… и се взира право в очите на Стрелеца. Погледът му бе ален и изгарящ. Синът на Стивън Дисчейн веднага се отдръпна от бинокъла, сякаш се боеше да не би да попадне под хипнотичното въздействие на този взор.

В следващия миг гласът на Краля достигна до него:

— ТОГАВА ПОЧАКАЙ МАЛКО… И ПОРАЗМИШЛЯВАЙ НАД ОНОВА, КОЕТО МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ, РОЛАНД! ПОМИСЛИ СИ КОЛКО Е БЛИЗО! И… ЗАСЛУШАЙ СЕ! ЧУЙ ПЕСЕНТА НА СВОЯТА ВЪЗЛЮБЕНА!

След тези думи заточеникът в Кулата замлъкна. Не се чу и познатото свистене, свидетелстващо за пикиращи сничове. До слуха на Роланд достигаше единствено воят на вятъра… и онова, което Пурпурният крал му предлагаше да чуе.

Зовът на Кулата.

„Ела, Роланд“ — пееха гласовете. Те принадлежаха на розите от Кан’-Ка Но Рей, на укрепващите Лъчи високо в небето, ала най-вече на самата Кула, към която се бе стремил през целия си живот и сега бе толкова близо пред него… ала ето че не му позволяваха да се доближи до нея. Ако дръзнеше да напусне укритието си и да поеме през необятното розово поле, щеше да намери единствено смъртта си. Същевременно зовът на Кулата се бе впил като рибарска кукичка в съзнанието му, която го дърпаше неустоимо напред. Пурпурният крал знаеше, че трябва само да изчака, и не след дълго Роланд също се убеди в това, защото силата на пеещите гласове нарастваше. Засега все още можеше да им се съпротивлява — и се съпротивляваше, — ала с приближаването на вечерта те ставаха все по-неустоими. Той започна да осъзнава — с нарастващ ужас — защо в сънищата и виденията си винаги достигаше Тъмната кула по залез, когато западното небе сякаш отразяваше аленото поле с розите, превръщайки целия свят в кърваво ведро, поддържано от една-единствена опора, черна като нощта, ясно открояваща се на фона на пламналия хоризонт.

В сънищата си винаги я достигаше по залез, защото точно по това време усилващият се зов на Кулата щеше да съкруши неговата воля. Той щеше да тръгне към нея и нито една сила на земята не би могла да го спре.

„Ела… ела…“ се превърна в „ЕЛА… ЕЛА…“, а сетне в „ЕЛА! ЕЛА!“. Главата му се разкъсваше от този зов и същевременно гореше от желание да му отвърне. Отново и отново Стрелеца се изправяше на колене, след което се заставяше да сяда на земята, облегнал гръб на пирамидата.

Патрик го наблюдаваше с растяща тревога. Навярно младежът не чуваше този зов или пък той изобщо не му действаше — Роланд знаеше, че това е напълно възможно, — ала прекрасно разбираше какво се случваше с по-възрастния му спътник.

ПЕТ

Останаха така около час (според преценката на Роланд), преди Кралят да запрати още два снича по странниците. Този път огнетопчетата заобиколиха пирамидата от двете страни и свърнаха почти едновременно към тях, порейки стремително въздуха. Стрелеца пръсна този вдясно, след което мълниеносно насочи револвера наляво, за да види сметката и на второто златисто кълбо. То избухна толкова близо до тях, че взривната вълна опърли лицето на мъжа от Гилеад, ала поне нямаше шрапнели; явно бяха проектирани да се разрушават напълно при експлозия.

— ПРОБВАЙ ПАК! — изрева Стрелеца. Гърлото му бе пресъхнало и го болеше, ала той знаеше, че думите му ще достигнат до адресата; въздухът на това място сякаш бе специално създаден за подобен вид комуникация. Боецът си даваше сметка, че всяка негова дума е като кинжал, пронизващ плътта на стария безумец. Собствените му проблеми обаче бяха твърде много — зовът на Кулата непрекъснато се усилваше.

— ЕЛА, СТРЕЛЕЦО! — достигна до него гласът на Краля. — МОЖЕ ПЪК НАКРАЯ ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА ВЛЕЗЕШ В КУЛАТА! КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА СИ ПРОВЕДЕМ ЕДНО СЪВЕЩАНИЕ ПО ВЪПРОСА?

За свой ужас Стрелеца осъзна, че долавя нотки на искреност в гласа на заточеното извън Кулата същество.

„Да, бе — помисли си мрачно. — И да пийнем кафе. Току-виж сме си направили страшен пикник сред розите.“

Той извади часовника от джоба на ризата си и отвори капачето. Стрелките се носеха устремно назад. Мъжът се притисна още по-силно към пирамидата и затвори очи, ала така стана още по-лошо. Зовът на Кулата

(ела, Роланд, ела, Стрелецо, комала-ела-ела, краят вижда се сега)

стана по-силен и по-настойчив от всякога. Мъжът отвори очи и погледна към безжалостното синьо небе и облаците, носещи се към Тъмната кула в края на аленото поле.

Мъчението продължаваше.

ШЕСТ

Той издържа така близо час — през това време сенките на храстите и розите, растящи около пирамидата, се удължиха, — залъгвайки се с напразни надежди, че все ще му хрумне някаква блестяща идея, която да му позволи да не оставя живота и съдбата си в ръцете на талантливото, но слабоумно момче до него. Ала ето, че когато слънцето запълзя към западния хоризонт и небесната синева започна да помръква, Стрелеца осъзна, че това е единственото, което му беше останало. Стрелките на часовника му все по-бързо отброяваха часовете и минутите в обратната посока и съвсем скоро щяха да се завъртят с шеметна бързина. И когато това се случеше, той щеше да поеме към нея. Щеше да тръгне, без да обръща