Тъмната кула

внимание на сничовете (и на всичко останало, което може би криеше сандъкът на Пурпурния крал). Щеше да бяга, да скача, да тича на зигзаг, да пада на земята и да пълзи, но прекрасно разбираше, че дори да разполагаше с всичкия късмет на света, пак нямаше да може да измине повече от половината път до Тъмната кула, преди да бъде разкъсан на парчета.

Щеше да умре сред розите.

— Патрик — рече той с хриптящ глас.

Момчето вдигна глава към него и Роланд забеляза изпълнените му с отчаяние очи. Стрелеца погледна към ръцете му — мръсни, изподрани, ала не по-малко талантливи от неговите — и се предаде. Осени го мисълта, че е успял да издържи толкова дълго само от гордост; че дълбоко в себе си е искал да убие Пурпурния крал, а не само да го изпрати в нищото. И естествено, нямаше никаква гаранция, че слабоумният художник ще съумее да стори с Пурпурния крал онова, което бе направил с пъпката на Сузана. Времето обаче изтичаше; Роланд усещаше, че скоро щеше да е безсилен да се съпротивлява на зова на Кулата, а Патрик бе последната му възможност.

— Хайде да си разменим местата, Патрик.

Младежът веднага се подчини и пропълзя внимателно над Стрелеца, заставайки до онази част на пирамидата, която бе най-близо до пътя.

— Погледни през този далекозрящ инструмент. Подпри го ей-там… да, точно така… и погледни.

Художникът точно това и направи. Мъжът от Гилеад имаше чувството, че това продължи цяла вечност. Междувременно гласът на Кулата пееше, звънтеше и го примамваше. Най-накрая младежът се обърна към него.

— Сега вземи скицника си, Патрик, и нарисувай онзи човек — не че Пурпурният крал беше човек, ала все пак изглеждаше като такъв.

Художникът продължи да го гледа мълчаливо, хапейки долната си устна. Сетне обгърна главата му с длани и я наведе напред, докато челата им почти се докоснаха.

„Много е трудно — прошепна един глас в дълбините на съзнанието на Роланд — глас не на юноша, а на възрастен мъж. На силен мъж. — Той е неуловим. И хлъзгав. И се размива.“

Къде ли беше чувал тези думи?

Ала сега нямаше време да мисли за това.

— Да не би да казваш, че не можеш? — попита Стрелеца, прибавяйки в гласа си (с усилие) нотка на разочарование и недоверие. — Че ти не можеш? Че Патрик не може? Че Художникът не може?

Очите на момчето се промениха. За момент Роланд зърна в тях онова изражение, което щяха да придобият, когато юношата се превърнеше в мъж… а картините в кабинета на Сейър доказваха, че в поне един свят това щеше да се случи. Този Патрик щеше да остане жив достатъчно дълго време, за да нарисува видяното през този ден. Тези очи щяха да се изпълнят с високомерие и надменност, ако младежът разгърнеше дарбата си, без да се сдобие с мъдрост; засега в тях се четеше само самонадеяност. Това бяха очите на хлапе, което знае, че е по-бързо от светкавица, че е най-доброто и че не му пука за нищо и за никого. Роланд познаваше прекрасно този поглед — нима не го бе зървал в стотици огледала и езерца, когато беше на годините на Патрик Данвил?

„Не съм казал, че не мога — заяви гласът в главата на Стрелеца. — А че няма да е никак лесно. Ще ми трябва гумичката.“

Синът на Стивън Дисчейн мигом поклати глава. Ръката му бръкна в джоба и пръстите му се сключиха около остатъка от гумата, стискайки го силно.

— Не — възрази той. — Трябва да го нарисуваш от първия път, Патрик. Без да поправяш нищичко. Гумичката ще ти потрябва после.

За миг самонадеяното изражение изчезна, ала само за миг. Когато се появи отново, бе съчетано с нещо, което достави на Роланд неизмеримо облекчение. Това бе пламъкът на възбудата, озаряващ очите на онези, които дълго време са вървели по утъпканите пътища, след което изведнъж биват предизвикани да направят нещо на предела на възможностите си, а току-виж и отвъд тях.

Младежът допълзя до бинокъла, който продължаваше да лежи на мястото, където го бе оставил, и долепи очи до окулярите. Остана така доста дълго време, а междувременно гласовете в съзнанието на Стрелеца ставаха все по-настоятелни.

Накрая Патрик се търкулна встрани, взе албума си и започна да рисува най-важната картина в своя живот.

СЕДЕМ

Патрик работеше бавно в сравнение с обичайния си метод, при който бързите движения на молива създаваха завършена рисунка буквално за няколко минути. Роланд непрекъснато трябваше да се сдържа, за да не закрещи: „Побързай! Побързай, в името на всички богове! Не виждаш ли агонията ми?“

Ала Патрик явно не виждаше или пък изобщо не му пукаше за мъките на Стрелеца. Младежът бе погълнат изцяло от работата си и се откъсваше от листа само за да надзърне отново през бинокъла и да разгледа по-внимателно безумното същество с алената роба. От време на време накланяше молива, за да нанесе някои щрихи, а сетне ги размазваше с палец, за да се получи сянка. Друг път забелваше очи, сякаш се взираше в някаква версия на Пурпурния крал, която възпламеняваше мозъка му. И наистина, откъде Роланд би могъл да знае, че това не е възможно?

„И пет пари не давам какво прави. Стига да приключи, преди да откача и да се втурна към онова, което Дъртият червен крал така точно определи като «възлюбената ми».“

Измина половин час, който се стори на Стрелеца като три дни. По едно време Пурпурният крал започна да го зове още по-настоятелно, мъчейки се да го придума да отиде при него, за да проведат съвещание. Той предлагаше на Роланд да го освободи от затвора му, след което двамата щели да се изкачат до стаята на върха на Кулата. Общият интерес можел да заличи всяка вражда, нима Стрелеца не знаел това?

Да, Роланд го знаеше, ала знаеше и друго — предложението на Пурпурния крал се различаваше от предишните му увещания само по това, че сега бе пременено с костюм и вратовръзка. И този път в гласа на съществото с алената роба се долавяше тревога. Стрелеца изобщо не му отговори.

Когато осъзна, че планът му няма да проработи, Пурпурният крал метна още един снич. Златистото топче се издигна толкова високо над пирамидата, че почти изчезна от поглед, след което се понесе стремително към тях с воя на падаща бомба. Роланд му видя сметката с един-единствен изстрел и веднага зареди празното гнездо на барабана. Искаше му се Червеният звяр да запрати още огнетопчета към тях, защото по този начин съзнанието му се отвличаше от гибелния зов на Тъмната кула.

„Тя ме очаква — помисли си мъжът. — Точно затова ми е толкова трудно да издържа — защото зовът й е адресиран лично към мен. Добре, де, не точно към мен, а към наследниците на Елд… а аз съм единственият от този род, който е останал жив.“

ОСЕМ

Най-накрая, когато спускащото се към хоризонта слънце започна да се обагря в оранжево и Роланд усети, че не може да се съпротивлява повече на притегателната сила на Кулата, Патрик остави молива си настрана и подаде албума на своя спътник. Лицето му бе намръщено и това сериозно разтревожи Стрелеца. Никога преди не го бе виждал такъв. От предишната самонадеяност на момчето не бе останала и следа.

Роланд взе скицника. Онова, което видя, го разтърси до такава степен, че той веднага отмести поглед, сякаш нарисуваните от младия художник очи можеха да го хипнотизират — да го накарат да допре револвера до слепоочието си и да пръсне агонизиращия си мозък. Картината бе изумителна. Продълговатото, изпито лице — лице, изкривено от алчност и ненавист… бръчките, които го прорязваха — бръчки толкова дълбоки, че изглеждаха бездънни… пълните и жестоки устни — устни на човек, който в един момент може да те целува, а в следващия — да разкъса със зъби плътта ти, ако демоните го обладаят… което се случва доста често.