Тъмната кула

— КАКВО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ ПРАВИТЕ? — отново проехтя пронизителният безумен глас. — НЯМА ДА ПОСТИГНЕТЕ НИЩО С ТОВА! КУЛАТА Е МОЯ — ИИИИИИИИИИИИИ! — АЗ СЪМ КАТО ЛИСИЦАТА С ГРОЗДЕТО. РОЛАНД! — МОЯ Е, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ МОГА ДА СЕ ИЗКАЧА ДО ГОРЕ! А ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ! ИИИИИИИ! ИСТИНА ТИ КАЗВАМ! ПРЕДИ СЯНКАТА НА КУЛАТА ДА ДОСТИГНЕ ДО ЖАЛКОТО ВИ УБЕЖИЩЕ, ЩЕ ДОПРИПКАШ САМ ПРИ МЕН! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ!

Патрик закри ушите си с ръка. Докато рисуваше, бе престанал да чува тези писъци, ала сега те отново пронизваха тъпанчетата му.

Роланд не изпитваше никакви съмнения, че това е най-добрата картина на младежа. След като го бе предизвикал, юношата не само бе достигнал предела на възможностите си, но и ги бе надхвърлил, сътворявайки нещо гениално. Изображението на Пурпурния крал бе плашещо със своя реализъм. „Далекозрящият инструмент не може да обясни това… или поне не напълно — каза си Стрелеца. — Сякаш Патрик има трето око, което гледа от въображението му и вижда всичко. Навярно гледа именно с това око, когато забелва другите две. Да имаш подобна дарба… и да й даваш израз с един най-обикновен молив! Богове!“

Мъжът от Гилеад почти очакваше да види как слепоочията на страшния старец пулсират над мрежичките от подкожни капиляри, нарисувани с леки, едва забележими щрихи. В единия край на пълните, чувствени устни Стрелеца дори забеляза отблясъка на един остър

(вампирски)

зъб и си помисли, че устата му всеки миг можеше да се разтвори, разкривайки множество дълги заострени зъби — едно най-обикновено петънце (непокрито с графит) подтикна въображението му да създаде всичко останало, дори да долови вонята на разложена плът, излъчваща се от устата на чудовището при всяко издишване. Патрик бе пресъздал идеално снопа косми, стърчащи от едната ноздра на Краля, и тънкия белег, който потъваше под дясната му вежда като шев. Тази картина бе истински шедьовър, стотици пъти по-добра от портрета, който нямото момче бе направило на Сузана. Навярно, след като Патрик бе способен да изтрие онази пъпка, би могъл да заличи и Пурпурния крал, оставяйки само парапета от ковано желязо пред него и заключената врата на Кулата зад него. Роланд почти очакваше, че аленото чудовище всеки момент ще си поеме дъх и ще се размърда — толкова истинско изглеждаше, — само дето…

Само дето не беше точно така и нито желанието на Роланд, нито насъщната необходимост биха могли да променят нещо.

„Очите му — помисли си мъжът от Гилеад. Те бяха големи и ужасяващи, очи на дракон в човешки облик. Бяха нарисувани невероятно добре, ала нещо не беше наред. Роланд почувства как и последната искрица надежда го напуска и тялото му се разтърси толкова силно, че зъбите му потрепериха. — Не са достатъчно чер…“

В този миг Патрик го хвана за лакътя. Стрелеца бе погълнат до такава степен от рисунката, че за малко да извика. Погледите им се срещнаха и момчето кимна, след което докосна с пръстите си ъгълчетата на собствените си очи.

„Да. Очите му. Знам това. Но какво им има всъщност?“

Младежът продължаваше да стои с пръсти до слепоочията. Над тях ято ръждивчета прорязаха небето, чиято синева съвсем скоро щеше да придобие пурпурен оттенък. Летяха към Тъмната кула; Роланд се надигна, воден от импулса да ги последва, за да им попречи да придобият нещо, което нямаше.

Патрик го сграбчи за кожената дреха и го дръпна назад. Поклати енергично глава и посочи към пътя.

— ВИДЯХ ТОВА, РОЛАНД! — изрева Кралят. — МИСЛИШ СИ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО Е ДОБРО ЗА ПТИЦИТЕ, ЩЕ БЪДЕ ДОБРО И ЗА ТЕБ, НАЛИ? ИИИИИИИИ! И ТО НАИСТИНА Е ТАКА! МОЖЕШ ДА СИ СИГУРЕН В ТОВА — ТЪЙ КАКТО ЗАХАРТА Е СЛАДКА, А СОЛЕНА ПЪК — СОЛТА, ПРАВО ДУМАМ, МИЛИ БРАТКО, САМ ЩЕ ДОЙДЕШ ТУК СЕГА! ИИИИИИИИИИИ! ЩЕ ДОЙДЕШ, РОЛАНД — ОПИКАН, ЗАЛИТАЩ И НЕСПОСОБЕН ДА СПРЕШ!

„И навярно ще сторя точно това — помисли си Стрелеца. — Няма да мога да устоя. Сигурно ще издържа още десет минути, може би дори двайсет, но накрая…“

Патрик прекъсна мислите му, като отново посочи към пътя в посоката, от която бяха дошли.

Ала Стрелеца въздъхна уморено.

— Дори и да успея да се преборя с притегателната й сила — а аз не мога; единственото, на което съм способен, е да стоя тук, отстъплението няма да ни донесе нищо добро. Напуснем ли укритието си, той ще използва онова, което крие — а аз съм сигурен, че крие нещо. Нещо, което едва ли би могло да бъде спряно с моя шестострел.

Младежът обаче отново поклати глава — този път толкова силно, че косата му се замята настрани. Пръстите му се впиха още по-силно в лакътя на Роланд, така че той почувства ноктите на момчето през трите ката дрехи, които носеше. Очите на художника, които по принцип бяха нежни и недоумяващи, сега се взираха в мъжа с неподозирана ярост. Той отново посочи със свободната си ръка, махвайки три пъти с мръсния си показалец. Но не към пътя.

Момчето сочеше към розите.

— Розите? — смръщи вежди Стрелеца. — Какво искаш да кажеш, Патрик?

Този път художникът посочи първо към алените цветя, а сетне към очите на нарисувания Пурпурен крал.

И Роланд най-накрая разбра.

ДЕВЕТ

Патрик обаче не искаше да отиде до тях. Когато Роланд му предложи да излезе на пътя, момчето рязко поклати глава и го изгледа с широко отворени очи, след което издаде скимтящ звук, поразително напомнящ свистенето на летящите сничове.

— Ще гръмна всичко, което той запрати по нас — обеща Стрелеца. — Виждал си ме да го правя. Ако имаше някоя, която да расте по-наблизо, щях да я откъсна и сам, но за съжаление няма. Ето защо ти трябва да откъснеш розата, а аз — да осигуря прикритието.

Ала художникът се сви уплашено, притискайки гръб към каменната обшивка на пирамидата. Страхът му едва ли бе голям колкото таланта му, но явно не му отстъпваше много. Спътникът му прецени на око разстоянието до най-близката роза. Тя растеше отвъд пределите на укритието им, ала не бе много далеч. Той погледна към уродливата си дясна ръка, с която трябваше да откъсне цветето, и се запита какво ли щеше да му коства това. Не знаеше. Това не бяха обикновени рози. Не бе изключено в шиповете им да има отрова, която да го парализира. Едва ли щеше да представлява особено трудна мишена за Пурпурния крал, ако лежи вцепенен сред високата трева.

А Патрик не искаше да свърши тази работа. Той знаеше, че навремето Стрелеца е имал приятели, ала сега всички бяха мъртви и явно не искаше да свърши като тях. Ако Роланд разполагаше с два часа, за да вразуми момчето — или дори само един, — навярно щеше да успее да пробие стената на страха, зад която се криеше художникът. Обаче нямаше. Слънцето щеше да залезе всеки момент.

„Освен това е наблизо. Мога да го направя, що трябва… и ще го направя.“

Времето се бе затоплило достатъчно, за да се нуждаят от ръкавиците от еленова кожа, които Сузана им беше изработила, ала мъжът от Гилеад продължаваше да ги носи и сега те бяха затъкнати в колана му. Той взе едната и отряза пръстите й — това, което остана, щеше да защити дланта му от бодлите на розите, макар и частично, — след което я надяна, приклекна, държейки револвера с другата си ръка, и се загледа в най-близката роза. Дали една щеше да им свърши работа? Трябваше да им стигне, заключи Стрелеца. Следващото цвете се намираше на цели два метра зад нея.

Патрик го хвана за рамото, клатейки отчаяно глава.

— Просто трябва да го сторя — рече му Роланд и това бе самата истина. Това си беше негова работа — не на художника — и поначало бе постъпил неправилно, като се опита да я прехвърли върху юношата. Ако успееше да се справи — чудесно. А ако се провалеше и бъдеше взривен на парчета в края на Кан’-Ка Но Рей — е, поне това отвратително дърпане щеше да престане.

Стрелеца си пое дълбоко въздух, след което изскочи от укритието си и се хвърли към розата. В същото