Тъмната кула

време Патрик го сграбчи за коженото палто, опитвайки се да го задържи, и Роланд, естествено, загуби равновесие. Той се строполи на едната си страна, а револверът излетя от ръката му и падна в тревата. Пурпурният крал внезапно нададе неистов вой (в който се примесваха триумф и гняв) и въздухът бе пронизан от зловещото свистене на приближаващ се снич. Синът на Стивън Дисчейн се протегна към розата и пръстите на дясната му ръка се сключиха около стъбълцето й. Бодлите пробиха дебелата ръкавица, сякаш тя не бе нищо повече от ефирна паяжина, след което се впиха в ръката му. Болката бе чудовищна, ала песента на розата си оставаше все така опияняваща. Роланд виждаше жълтата сърцевина на чашката й, която искреше като слънце. Или милиони слънца. Почувства топлината на кръвта, стичаща се в дланта му и преливаща между двата му пръста. Тя напои еленовата кожа и на кафявата повърхност на ръкавицата разцъфна още една роза. На всичкото отгоре към него се носеше и смъртоносно огнетопче, което щеше да го убие всеки момент, а така щеше да заглуши и песента на розата, която изпълваше главата му и заплашваше да пръсне черепа му.

Стъблото като че ли нямаше никакво желание да се счупи. В края на краищата Роланд изтръгна розата от земята заедно с корените, изтъркули се наляво, грабна револвера си и стреля, без да се прицелва. Сърцето му подсказваше, че няма никакво време за това. Раздаде се оглушителен взрив и горещата вълна, която обля лицето му, този път имаше силата на ураган.

„Близо. Този път бе страшно близо.“

Пурпурният крал изпищя разочаровано — „ИИИИИИИИИИИИИ!“ — и този вопъл бе последван от свистенето на няколко снича, запратени наведнъж. Патрик притисна лице в каменната повърхност на пирамидата, а спътникът му се завъртя по гръб, продължавайки да държи розата в окървавената си ръка, вдигна шестострела си и зачака появата на златистите огнетопчета. Когато те навлязоха в обсега на патроните

му, ги разпердушини едно след друго — едно, две, три.

— ОЩЕ СЪМ ТУК! — изрева Стрелеца на стария Червен крал. — ОЩЕ СЪМ ТУК, ДЪРТ КУРОБЛИЗЕЦ ТАКЪВ, КОЛКОТО И ДА НЕ ТИ ХАРЕСВА!

Заточеникът на Кулата нададе поредния си вой, ала не хвърли повече сничове.

— ЗНАЧИ СЕГА СИ ИМАШ И РОЗА! — изкряска той. — ПОСЛУШАЙ ПЕСЕНТА Й, РОЛАНД! ДОБРЕ Я ЧУЙ, ЗАЩОТО ТЯ ПЕЕ ЕДНА И СЪЩА ПЕСЕН! ЧУЙ Я И ПРИ МЕН ЕЛА, КОМАЛА-ЕЛА-ЕЛА!

И тази песен наистина зазвуча настоятелно в съзнанието на Роланд, изпепелявайки последните остатъци от нервите му. Той сграбчи разтреперания художник и го завъртя към себе си.

— Започвай — изхриптя последният стрелец от Гилеад. — Заради живота ми, Патрик. Заради живота на всеки мъж и всяка жена, които загинаха, за да продължа напред.

„И всяко дете“ — добави на себе си синът на Стивън Дисчейн, мислейки си за Джейк. Джейк, който първо виси от тъмнината, а сетне пропада в нея.

Роланд се вгледа в ужасените очи на безмълвното момче.

— Довърши я! Покажи ми, че можеш да го направиш.

ДЕСЕТ

А после Роланд от Гилеад стана свидетел на нещо удивително — когато Патрик взе розата, бодлите й не го засегнаха по никакъв начин. Дори не го одраскаха. Мъжът смъкна ръкавицата си с помощта на зъбите си и видя, че не само дланта му прилича на решето, ами и един от пръстите му виси отпуснато, придържан единствено от обляното в кръв сухожилие. Патрик обаче не се поряза — сякаш бодлите загубиха остротата си в мига, в който се докоснаха до неговата ръка. Ужасът също бе изчезнал от погледа му. Очите му се местеха от цветето към картината и обратно, пресмятайки и преценявайки нещо.

— РОЛАНД! КАКВО ПРАВИШ? ЕЛА, СТРЕЛЕЦО, ЗАЩОТО СЛЪНЦЕТО ЩЕ ЗАЛЕЗЕ ВСЕКИ МОМЕНТ!

Да, мъжът от Гилеад съзнаваше, че ще отиде там. По един или друг начин. Знанието за това облекчаваше агонията му и му позволяваше да остане на мястото си, без тялото му да трепери неудържимо. Дясната му ръка вече се бе схванала до китката и Стрелеца подозираше, че никога вече няма да възвърне чувствителността си. Ала това не го тревожеше особено — след ухапванията на чудовищните омари тя ставаше само за ръкостискане.

А розата пееше: „Да, Роланд, да — съвсем скоро ще й се наслаждаваш отново. Отново ще бъдеш цял. Чака те възраждане. Само ела.“

Патрик откъсна едно от венчелистчетата на розата, разгледа го и откъсна още едно, след което ги сложи в устата си. За миг чертите на лицето му се отпуснаха в някакъв странен екстаз, а Роланд се запита какъв ли е вкусът на цветчетата. Небето над тях помръкваше. Сянката на пирамидата се проточи почти до Тауър Роуд. Синът на Стивън Дисчейн предположи, че когато стигнеше до пътя, който ги бе довел тук, щеше да поеме към Тъмната кула, без значение дали Пурпурният крал беше още там или не.

— КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИИ! ЩО ЗА ПЪКЛЕНО ДЕЛО СЕ ТАИ В УМА И СЪРЦЕТО ТИ?

„Точно ти ли ще ми говориш за пъклени дела?“ — помисли си Роланд. Той извади часовника си и отвори капачето. Стрелките се въртяха шеметно назад — пет часа ставаше четири, четири — три, три — два, два — един, а един — полунощ.

— Патрик, побързай — рече Стрелеца. — Дай всичко от себе си, моля аз, защото времето ми изтича.

Младежът приближи ръка до устата си и изплю в шепата си сдъвканите на паста розови цветчета. Получената смес имаше цвета на току-що пролята кръв. Цветът на робата на Пурпурния крал. И на безумните му очи.

Художникът, който щеше да използва за пръв път цвят в рисуването си, понечи да топне върха на пръста си в пастата, но се поколеба. И в този миг Роланд бе осенен от внезапно прозрение — бодлите на тези рози пронизваха плътта само докато корените им бяха свързани с Мим, Майката Земя. Ако бе изпратил момчето, Мим щеше да накълца и обезобрази жестоко тези талантливи ръце, превръщайки ги в безполезни израстъци.

„Ка — каза си Стрелеца. — Дори тук, в Крайния с…“

Преди да успее да довърши мисълта си, Патрик го хвана за ръката и се вторачи в нея като хиромант, след което загреба малко от кръвта, бликаща оттам, и я смеси с розовата паста. Сетне много внимателно взе мъничко от амалгамата с десния си показалец и го приближи до картината… поколеба се за миг… и погледна към спътника си. Роланд му кимна и момчето отвърна на жеста му, мрачно и съсредоточено като хирург, на когото предстои да направи първия разрез в рискована операция, след което допря върха на показалеца си до хартията. Деликатните движения на пръста му напомняха застинало във въздуха колибри, което пъха човчицата си в чашката на някое екзотично цвете. Той оцвети лявото око на Пурпурния крал и веднага се отдръпна от листа. Младежът килна глава настрани, наблюдавайки резултата от усилията си с такава възхита, каквато Роланд не бе виждал на човешко лице от цяла вечност. Сякаш момчето бе някакъв манихейски пророк, успял да зърне лицето на Ган след двайсет години отшелничество в пустинята.

Сетне това изражение се замени от огромна слънчева усмивка.

Реакцията от Тъмната кула не закъсня, ала този път бе задоволителна (поне за Роланд). Древното създание, заточено на балкона, заврещя от болка:

— КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИ! ИИИИИИИИ! СПРИ! ПАРИ! ПАРИИИИИИ! ИИИИИИИИИИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИИИ!

— Сега довърши и другото — каза мъжът от Гилеад. — Бързо! Заради твоя и моя живот!

Патрик оцвети и дясното око, повтаряйки същата деликатна процедура. Сега на черно-бялата рисунка на момчето пламтяха две пронизващи пурпурни очи; очи, които бяха оцветени с маслото на розата и кръвта на Елд; очи, които горяха с огъня на самата Преизподня.

Работата беше свършена.

Роланд бръкна в джоба на ризата си и извади оттам отрязаната от Дондейл гумичка.

— Накарай го да изчезне — рече той. — Накарай този отвратителен демон да изчезне от този свят и