Тъмната кула

— Ти и Джейк… каква е фамилията ви?

— Торен112 — отвръща младият мъж. — Немска е.

Преди някой от тях да е успял да каже нещо друго, към тях се присъединява Джейк.

Искате да знаете дали тримата са живели щастливо до края на дните си? Не мога да ви кажа това, защото така става само в приказките. Ала в живота им имаше щастие.

И те наистина живяха.

Под стелещата се и понякога зрима магия на Лъча, който свързва мечока Шардик и костенурката Матурин от двете страни на Тъмната кула, те наистина живяха.

Това е всичко.

И то е достатъчно.

Кажете „благодаря“.

ОткритаКода

ЕДНО

Разказах цялата си история до края и съм доволен. Тя е от онези истории (залагам и последния си цент), които само един добър Бог би запазил за накрая — пълна е с чудовища, чудеса и пътешествия между най- различни светове. Сега мога да спра, да оставя перото си и да дам почивка на уморената си ръка (навярно не завинаги; ръката, която словостреля, има собствено съзнание и понякога отново й се приисква да потанцува върху белия лист). Вече мога да затворя очите си за Средния свят и всички светове, простиращи се отвъд него. Обаче някои от вас, мои верни читатели — вам принадлежат ушите, без които нито една история няма да просъществува и един ден — не одобрявате това. Вие сте от онези сурови, устремени към крайната цел хора, които не вярват, че радостта се крие в самото пътешествие, а не в неговия край, колкото и често да са ви доказвали обратното. Вие сте от онези несретници, които все още бъркат правенето на любов с онази жалка струйка, бликваща в края на интимната игра (оргазмът в края на краищата е просто способ, до който прибягва Господ, за да ни каже, че всичко е свършило и е време да спим). Вие сте онези жестоки читатели, които отричат Сивите заливи, където отиват уморените герои, за да си отдъхнат113. Вие казвате, че искате да узнаете какво е станало накрая. Казвате, че искате да последвате Роланд в Кулата; казвате, че именно за това сте си дали парите, че това е зрелището, което сте дошли да вкусите.

Надявам се, че повечето от вас са по-мъдри. Че знаете кое е главното. Надявам се, че сте дошли да чуете историята, а не да прелистите набързо страниците, за да се доберете до финала. Лко искате да видите края, трябва само да отгърнете последната страница и да прочетете онова, което е написано там. Ала всички финали са жестоки. Всеки край е затворена врата, която никой човек (пък бил той и манихеец) не може да отвори. Написал съм много, но само поради тази причина, поради която си обувам панталоните сутрин, преди да изляза от спалнята — просто такъв е обичаят.

Затова, мой скъпи Верни читателю, ти казвам следното — можеш да спреш дотук. Така последният ти спомен от тази история ще бъде как си видял Еди, Сузана и Джейк в Сентрал Парк, отново заедно за пръв път, заслушани в детския хор, който изпълнява „Що за дете е това“. Дори можете да си представите, че рано или късно Ко (най-вероятно в кучешки облик с дълга шия, странни, обрамчени в златисто очи и лай, който понякога звучи като човешка реч) също ще се присъедини към тях. Би било чудесно, нали? Поне аз мисля така. И много близо до „живели щастливо до края на дните си“. По-близо от дупе и гащи, както би подметнал Еди.

Ако продължиш нататък, най-вероятно ще се разочароваш и ще се натъжиш. На колана ми остана да виси само един ключ и той отключва тази последна врата, на която пише

Това, което се намира зад нея, няма да подобри любовния ти живот, да покрие с коса плешивото ти теме или да прибави пет години към времето, което ти е отредено на тази земя (нито дори пет минути). Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещнал нито един, който да може да се мери с „Имало едно време“.

Всеки край е жесток.

Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.

ДВЕ

Още ли си тук?

Добре тогава, ела. (Чу ли въздишката ми?) Ето я Тъмната кула, издигаща се в края на Крайния свят. Погледни я, моля аз. Запомни я добре.

Това е Тъмната кула по залез.

ТРИ

Той пристъпи към нея, пронизан от странното усещане, че вече е бил тук; навярно Сузана и Еди биха го нарекли deja vu.

Розите на Кан’-Ка Но Рей се разделиха пред него в пурпурен шпалир — жълтите сърцевини на чашките им сякаш го наблюдаваха като очи — и Роланд пое по ширналата се пътека. Докато крачеше към огромната тъмносива колона, извисяваща се пред него, той се почувства така, сякаш започна да се изплъзва от света, който познаваше. Стрелеца извика имената на приятелите и възлюбените си, както се бе зарекъл, че ще стори; извика ги в сумрака с цялата сила на дробовете си, защото вече нямаше необходимост да пести енергията си, за да се съпротивлява на зова на Тъмната кула. Най-накрая се бе предал на милостта й и това му донесе най-голямото облекчение, което бе изпитвал през живота си.

Той прогласяваше имената на своите comprades и amoras114 и въпреки че всяко име се издигаше от дълбините на сърцето му, му се струваше, че открива все по-малко връзки между себе си и тях. Имената ехтяха под кървавочервеното небе и се носеха към аления хоризонт, понесени на могъщите криле на гласа му. Стрелеца извика имената на Еди и Сузана, сетне това на Джейк и накрая дойде ред и на собственото му име. Когато ехото заглъхна, проеча величествен тръбен зов — но не от Кулата, а от полето с розите. Това бе гласът на розите, които го приветстваха като истински крал.

„В сънищата ми винаги надувах своя рог — помисли си Роланд. — Трябваше да се сетя, че това е невъзможно, защото го изгубих в битката на Джерико Хил, в която изгубих и Кътбърт.“

В този миг някакъв глас над главата му прошепна:

— Трябваха ти само три секунди, за да се наведеш и да го вдигнеш. Въпреки всичкия дим, болка и смърт. Три секунди. Времето, Роланд… всичко винаги опира до времето.

Мъжът си помисли, че това е гласът на Лъча, който бяха спасили. Ако искаше да изрази благодарността си, можеше да запази тези думи за себе си — каква полза имаше от тях сега? Роланд си спомни един стих от поемата на Браунинг: „И мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни.“

Това обаче не се отнасяше за него. Споменът за миналите дни му носеше единствено печал. Живата вода на дните прежни бе за поетите и глупаците — при него тя оставяше само горчивия си вкус в устата и гърлото му.

Роланд застина за момент на десетина крачки от изработената от призрачно дърво порта в подножието на Кулата, очаквайки гласа на розите — приветстващия го рог — да затихне окончателно. Чувството за deja vu си оставаше все така силно, сякаш наистина бе идвал тук и преди. Естествено, че беше идвал, каза си той — в десетки хиляди пророчески сънища. Мъжът от Гилеад погледна към балкона, където беше стоял Пурпурният крал, който се бе опитал да отхвърли силата на ка и да му попречи да стигне до бленуваната цел. Там, на около два метра над сандъците, в които се намираха останалите сничове (явно дъртият безумец