Тъмната кула

и щом това станеше, този човек щеше да му каже всичко — да, да, да, кажи го на планината, за да го чуя в долината: Уолтър щеше да бъде хванат и Уолтър щеше да проговори.

Пръстите му отново погалиха старинния рог и допирът до медната му обковка му подейства невероятно успокояващо, сякаш го докосваше за пръв път.

„Време е да тръгвам.“

Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше.

19 юни 1970–7 април 2004;

Казвам благодаря на Господ.

ПриложениеРобърт Браунинг„Чайлд Роланд Кулата достигна“

I

Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.

II

Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.

III

Ако реша съвета му да следвам
и се отправя по пътеката зловеща,
която според думите му крие
Тъмната кула, може би ще срещна
Смъртта; ала дори това да стане,
едва ли ще умра от тази рана.

IV

От толкова години сам се скитам —
надеждата изтля и се превърна
във призрак блед, лишен от жизнен ритъм,
и мисля си, че даже и да зърна
аз Кулата, сърцето уморено
ще спре да бие, от възторг сломено.

V

И както воин, сразен от тежка болест,
на смъртния си одър прикован,
приема примирено свойта орис,
предвкусвайки мъртвешкия саван,
и се сбогува с верните другари,
събрали се край него в този миг —

VI

„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —
мълвят устата му… но скръбният му лик
внезапно озарява се от мисли
за бойното поле и изведнъж
десницата му копие възжажда
и иска да си иде като мъж —

VII

аз също страдах много в своя поход —
тъй често ми предричаха провал,
тъй често ми напомняха жестоко
за рицарите, тръгнали да дирят
Тъмната кула и за техния финал…
И ни един от тях не бе успял.

VIII