И тъй, поех, безмълвен, безнадежден покрай прегърбения урод с взор лукав по друма неизвестен, що отвеждал към Кулата. Дано да беше прав! Бях сигурен, че погледът му ален е вперен в мен наместо знак прощален. IX Цял ден вървях по този път безкраен, цял ден се скитах, морен и отчаян, а покрай мене равнина безбрежна разстилаше се докъдето поглед стига, печална, запустяла, безнадеждна — като съсухрен лист от древна книга. X Ала не спирах — все по-надълбоко сред тягостния сив пейзаж навлизах, обезсърчен от гледката жестока на тази пустош — не, не бях съзирал дори и в най-безумните си сънища такава зла, прокълната природа, XI лишена от дървета и цветя, като че ли неведома прокоба над нея тегнеше. И даже ми се стори, че чух безмълвен и обречен глас — нещастната земя ми проговори, във скръбния за мен и нея час. XII „Ей, страннико!“ — като че ли ми викна. „По пътя си прокълнат ти върви! Ако очакваш цвете тук да никне, очите си веднага затвори! На огнения пъкъл се надявам във Съдний ден — за да ме изцели!“ XIII Навсякъде растителност болнава, застилаща земята като плащ — трънаци грозни, криви, със корави бодли грозяха мрачния пейзаж, разперили ръцете си грабливи, подобно вещици покрай казана врящ. XIV Тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, със прокажен вид. Тънките й сухи стъбълца подаваха се плахо от калта, подобно червеи, а тя самата като че ли във кърви бе облята. XV Във този миг и друго зърнах там — дръглив, застинал неподвижно кон — кога дошъл бе тук и сам не знам; като че ли от дяволски легион избягал бе. Когато по-отблизо разгледах го, съвсем се отвратих — XVI дори и жив да бе, не му личеше, напротив — със затворени очи под гривата проскубана стоеше, а шията му цялата със струпеи и рой подутини покрита беше. Не бях съзирал нивга тъй злочеста XVII
