и уродлива твар. Очи отвърнах и поглед към сърцето си насочих — тъй както воинът вино ще да сръбне, преди със жар във битката да скочи, и мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни, XVIII от спомените ведри, безметежни… Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал обрамчен от златисти къдри лик — видение тъй истинско, измамно — и сякаш го почувствах как протяга ръка към мен… Уви, позорен миг! XIX Съзирам го — застанал прав, с лице тъй чисто и открито, сякаш десет лета по-рано е и в рицарство се врича — „Аз сторих туй, що всеки мъж с сърце добро направил би“ — ей туй изрича, но после — ето! — сцената се сменя XX и виждам що палачът в длан държи — той пергамента на гърдите му забожда и възгласи „Предателю, умри!“ процепват множеството… Стига! Забрави! Не бих поискал минало такова дори пред днешните злочестини! XXI Здрачаваше се. Мрачна пелена се спускаше над мрачната страна. По пътя си неведом пак поех, зачуден що ли ще ми донесе нощта — писукащ прилеп или сова, за черни предсказания готова. XXII И ненадейно — като плъзнала змия, пред мен изникна някаква река, пресичайки пътеката ми. Тя кипеше и беснееше така, че имах чувството, че лично Сатаната бе потопил копита във водата. XXIII Тъй малка, а тъй злостна! Покрай нея растяха ред настръхнали ели, а гърбави върби лениво вееха съсухрените си, подобни на игли мъртвешки клони, без да осъзнават причината за своите злини — XXIV реката! Къмто мътните води пристъпих и нагазих смело… в миг представих си как стъпвам върху нечие разложено лице или пък меча, със който проверявах плитчината, забива се във плът. Кошмарен вик XXV изтръгна се внезапно от водата — той перна ме подобно на камшик и въпреки че воден плъх навярно промушил бях (и тази твар пищеше) зловеща мисъл мозъка ми парна — като дете невръстно той звучеше. XXVI
