Достигнах до отсрещния й брягс надеждата, че мрачният пейзажще се поразведри… все тъй недраги угнетяващ беше той обаче —нозете ми затънаха във калтъй гъста, сякаш множество ездачи XXVII препускали са със чудовищни коненасред чутовна битка във разгара…Накрая на блатистото полеиздигаше се някаква машина,снабдена със огромно колело —сякаш талази дяволска поквара XXVIII от нея се излъчваха. Какволи беше безподобното теглона впримчените тук, не щях да мисля —напред закрачих, морен и потиснат.Щом калната земя зад мен останаогромна черна птица — като врана, XXIX но много по-голяма, със крилена дракон прелетя над мен и ето —хълмисти склонове изместиха полето,простирайки се докъдето поглед стига —масивна и назъбена верига,обгърнала ме като плътен чер саван; XXX изглежда, бях попаднал във капан.Огледах се безпомощно — нимабезславно ще завърши моят поход,запитах се. И в този миг видяхотдясно двата хълма; вляво — плато,а помежду им — зейналия проход. XXXI Възможно ли бе Кулата, коятов незнайно време беше съградена,да бъде тук? И кръглите стениот кафеникав камък построенислед толкова неизброими днида се разкрият именно на мене? XXXII Нима не виждах? Може би пък здрачът,обгръщащ в тъмнина света край мен,ми пречеше да я съзра. Закрачихс последни сили, а залязващият денза сетен път проблесна като в съни мигом проехтя камбанен звън. XXXIII Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,и все по-силен ставаше; в ушитеми прозвънтяха гръмко именатана всичките ми паднали другари,а жребият им тежък, безвъзвратенвековната си скръб връз мен стовари. XXXIV И ето че съзрях ги — тук, край менепо склоновете бяха нареденипоследния останал жив да зърнаточите им… Рога старинен вдигнах,до устните си в миг го долепих и възвестих:„Чайлд Роланд Кулата достигна.“