Тъмната кула

Защото се чувствам нервен като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове.

— Не, естествено — отвръща тя. — Искам да кажа, че не изглеждаш като пълен идиот. — Тъмнокожата жена си спомня историята на Джейк за гласовете, спорещи в съзнанието му — как единият крещял, че е мъртъв, а другият — че е жив. И двата били напълно убедени в правотата си. Сузана напълно го разбираше, защото имаше известен опит с някои гласове. С някои особени гласове.

— Слава Богу — въздъхва Еди. — Името ти е Сузана, нали?

— Да — кима тя. — Казвам се Сузана.

Гърлото й е пресъхнало, ала в крайна сметка съумява да произнесе поне тези думи. Тя взима картонената чаша и отпива от шоколада през гъстия слой бита сметана. Вкусът му е сладък и приятен — също като вкуса на този свят. До ушите й достига глъчката на автомобилни клаксони — шофьорите бързат да се приберат, преди снегът да затрупа улиците — и този звук също й се струва не по-малко приятен. Все така усмихнат, Еди се пресяга и избърсва петънцето сметана от носа й. Докосването му я наелектризира и жената знае, че той също е почувствал това. Внезапно й хрумва, че Еди отново ще я целуне за пръв път, че отново ще я люби за пръв път, че отново ще се влюби в нея за пръв път. Навярно и той го знае — възможно е гласовете да са му казали, — ала Сузана е сигурна в това и причината е съвсем проста; тези неща вече са се случили. Ка е колело, както обичаше да казва Роланд, и сега тя е напълно убедена, че това е самата истина. Спомените й за

(Средния свят)

далечното къде и кога на Стрелеца постепенно потъват в мъгла, но тъмнокожата жена си мисли, че ще си спомня достатъчно, за да знае всичко, което се е случило преди, и в това има нещо неизразимо тъжно.

Ала в същото време има и нещо хубаво.

По дяволите, та това е истинско чудо!

— Студено ли ти е? — пита той.

— Не, добре съм. Защо?

— Цялата потрепери.

— Това е заради сметаната. Много е сладка — казва тъмнокожата жена, след което изплезва език и изблизва пухкавия крем, без да откъсва поглед от лицето на мъжа пред нея.

— Дори и сега да не ти е хладно, съвсем скоро ще затракаш със зъби от студ — усмихва се Еди. — По радиото казаха, че довечера температурата ще падне с десет градуса. Затова съм ти донесъл нещичко. — Той бръква в задния си джоб и изважда оттам плетена шапка — от тези, с които можеш да покриеш и ушите си. Сузана поглежда към шапката и вижда две думи, избродирани с червен конец: „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

— Купих я от „Брендио“ на Пето Авеню — казва мъжът.

Тъмнокожата жена никога не е чувала за „Брендио“. „Брентано“ да — знаеше такава книжарница, — но не и „Брендио“. Но, естествено, в онази Америка, където тя бе израснала, не беше чувала нито за напитката „Ноз-а-ла“, нито за автомобилите „Такуро Спирит“.

— Гласовете ли те накараха да я купиш? — пита насмешливо тя.

Той се изчервява.

— Всъщност… да. Сложи си я.

Шапката просто залепва на главата й.

— Кажи ми нещо — започва Сузана. — Кой е сегашният ни президент? Няма да ми кажеш, че е Роналд Рейгън, нали?

Мъжът й хвърля изумен поглед, след което се усмихва.

— Моля? Онзи стар актьор, който водеше предаването „Дните в Долината на смъртта“? Майтапиш се, нали?

Тя поклаща глава.

— Винаги съм си мислела, че ти си този, който си прави подобни шеги с бедния Рони Рейгън, Еди.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Няма значение. Само ми кажи кой е президент.

— Гари Харт — изрича бавно той, сякаш говори на малко дете. — От Колорадо. За малко да изхвръкне от президентската надпревара през 1980 — както съм сигурен, че знаеш — заради онази работа с „Маймунска работа“. Ала после каза: „Да вървят на майната си всички, които не разбират от майтап“ и продължи кампанията си. Спечели изборите с огромно мнозинство110.

Ала Сузана го наблюдава така съсредоточено, че усмивката му помръква.

— Не се бъзикаш с мен, нали? — пита Еди.

— А ти бъзикаш ли ме за гласовете, които звучат в главата ти и те будят в два посред нощ?

Събеседникът й изглежда потресен.

— Откъде би могла да знаеш това?

— Дълга история. Може би някой ден ще ти я разкажа. — „Стига все още да си я спомням“ — минава през ума й.

— Де да бяха само гласовете — въздъхва младият мъж.

Тя сбърчва чело.

— Какво искаш да кажеш?

— От известно време те сънувам. Вече няколко месеца. Чаках те. Мамка му, та ние изобщо не се познаваме… това е абсолютна психария… имаш ли къде да отседнеш? Не, нали?

Тя клати глава. Имитирайки Джон Уейн (или по-скоро Блейн), безногата жена изрича:

— Не познавам пукнат човек в Додж, страннико.

Сърцето й бие бавно и тежко в гърдите й, ала тя усеща как вътре в нея се надига вълна на неизмерима радост. Всичко ще бъде наред. Не й е известно нищо повече, ала е твърдо убедена в това. Този път ка работи в нейна полза, а силата на ка е огромна. Знае това от собствен опит.

— Ако те попитам откъде те познавам… или откъде си дошла… — Млъква, поглежда я смутено и продължава: — Или как стана тъй, че вече те обичам?

Тя се усмихва. Толкова приятно е да се усмихваш — особено когато половината лице не те боли, защото онова, което я измъчваше (май беше някакъв белег, не помни вече), го няма.

— Захарче — отвръща му тя, — както ти казах, историята е дълга. Някой ден ще ти разкажа всичко… което си спомням. Напълно възможно е да ни предстои и някаква работа. За една компания, наречена корпорация „Тет“. — Тя се оглежда и пита: — Коя година сме?

— Хиляда деветстотин осемдесет и седма — гласи отговорът му.

— И ти живееш в Бруклин, нали? А може би в Бронкс?

Младият мъж, който бе дошъл тук заради сънищата си и гласовете, звучащи в главата му — с чаша горещ шоколад в ръката си и шапка с надпис „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“ в задния си джоб — избухна в смях.

— Боже мой, не! Аз съм от „Уайт Плейнс“111! Дойдох с влака заедно с брат си. Той също е тук. Ей го там — искаше да разгледа по-отблизо белите мечки.

Неговият брат. Хенри. Великият мъдрец и непоправим наркоман. Сърцето й се сви.

— Нека ви запозная.

— Не, наистина, аз…

— Слушай, ако ще бъдем приятели, ще трябва да се сприятелиш и с малкото ми братче. С него сме като дупе и гащи. Джейк! Хей, Джейк!

Тъмнокожата жена не бе забелязала момчето, застанало до ограждението, отделящо островчето на полярните мечки от останалата част на парка, ала сега то се обръща и сърцето й за малко да изскочи от гърдите й. Джейк им махва с ръка и се насочва към тях.

— Джейк също те сънуваше — казва й Еди. — Това бе единственото доказателство, че не ми хлопа дъската. Повече от обичайното, де.

Сузана го хваща за ръката — тази така позната, любима ръка — и когато пръстите им се преплитат, си мисли, че ще умре от щастие. Има толкова много въпроси — ще ги зададе съвсем скоро, — ала за момента само един от тях има значение. И когато снегът започва да вали по-силно и снежинките посипват косата, миглите и раменете му, тя го задава.