всички други светове. Накарай го най-накрая да изчезне.
ЕДИНАЙСЕТ
Стрелеца ни най-малко не се съмняваше, че планът му ще проработи. Още в мига, в който Патрик допря гумата до рисунката — до онова снопче косми, щръкнало от едната ноздра на съществото с алената роба, — то запищя от болка и ужас. Явно разбираше какво се случва с него.
Художникът се поколеба и отправи въпросителен поглед към Роланд. Мъжът кимна.
— Давай, Патрик. Часът му удари и на теб се падна да бъдеш неговият екзекутор. Изпълни задачата си.
Старият крал запрати по тях още няколко снича, ала Стрелеца им видя сметката с безгрижна лекота. След това той престана да хвърля, защото нямаше ръце, с които да го стори. Писъците му се превърнаха в нечленоразделен вой, за който Роланд беше сигурен, че никога няма да напусне паметта му.
Нямото момче изтри пълните, чувствени устни и в мига, в който и последната графитена чертичка от устата на Краля беше заличена, писъците секнаха. Накрая художникът изтри всичко, с изключение на очите. Тях гумичката не можа дори да зацапа. Тези алени очи останаха непокътнати на листа, докато розовата гума (която първоначално бе представлявала неразделна част от молив марка „Еберхард-Фабер №2“ от ученически комплект, купен в Норуич, щата Кънектикът, през 1958) не се разпадна на миниатюрни парченца, които момчето не можеше дори да задържи между дългите си мръсни нокти. Ето защо Патрик ги захвърли и показа на Стрелеца това, което остана от Пурпурния крал — две зли кървавочервени орбити, реещи се в горната част на белия лист.
Всичко останало бе изчезнало.
ДВАНАЙСЕТ
Сянката на пирамидата беше достигнала Тауър Роуд, а небето на запад бе променило цвета си от оранжевото на празничен жътвен огън към онзи оттенък на пурпурно, навяващ мисли за пълен с кръв котел, който Роланд сънуваше още от детските си години. Зовът на Кулата вече бе двойно — не, тройно по- силен — и Стрелеца усети как го сграбчват невидимите му ръце. Бе дошло времето да се срещне със съдбата си.
Ала забравяше момчето. Самотното момче без никакви приятели. Роланд нямаше да го остави да умре тук, в края на Крайния свят, ако можеше да го предотврати. Той не бе търсил изкупление, ала ето че Патрик беше останал жив след дългата редица от убийства и предателства, които бе извършил в името на Тъмната кула. Всички от семейството на Роланд бяха мъртви — последната жертва бе незаконният му син. Сега Елд и Кулата най-сетне щяха да се съединят.
Първо обаче трябваше да се погрижи за момчето.
— Чуй ме добре, Патрик — каза той и хвана младия художник за раменете с двете си ръце. — Ако искаш да оживееш, за да нарисуваш всички картини, които ка е складирала в бъдещето ти, не ми задавай нито един въпрос, нито ме карай да повторя каквото и да било.
Юношата го изгледа, ококорен и безмълвен под чезнещата алена светлина. Песента на Кулата се издигаше около тях като огромна звукова стена, заливаща ги с една-единствена дума:
— Върни се на пътя. Събери всички здрави консерви. Трябва да ти стигнат за обратния път. Сетне тръгни по Тауър Роуд в посоката, от която дойдохме. Не се отклонявай от пътя! Сигурен съм, че ще се справиш.
Патрик кимна разбиращо. Роланд видя, че момчето му вярва, и въздъхна облекчено. Вярата щеше да го защити по-добре от револвер, пък бил той и от сандалово дърво.
— Върни се до Федералния и отиди при онзи робот, дето го наричаха Бил Пелтека. Кажи му да те заведе до някоя врата, която води в Америка. Ако не се отвори пред ръката ти,
Художникът отново кимна. Естествено, че разбираше.
— Ако впоследствие ка те отведе при Сузана в което и да е
Поредното кимване.
— Добре. Аз тръгвам. Дълъг живот и приятни нощи. Дано се срещнем на полянката в края на пътя, когато всички светове достигнат своя край.
Прекрасно знаеше, че това нямаше да стане, защото винаги щеше да има светове, а на него не му се полагаше никаква полянка. За Роланд Дисчейн от Гилеад, последния от родословието на Елд, пътят свършваше при Тъмната кула. И това бе напълно справедливо.
Той се изправи. Момчето го изгледа с разширените си от изумление очи, стискайки албума в треперещите си ръце. Стрелеца се обърна, пое си дълбоко въздух и изрева с цялата сила на дробовете си:
—
Патрик се загледа след мъжа, който закрачи по пътя — черен силует на фона на кървавото пламтящо небе. Младежът гледаше как Стрелеца пристъпва сред розите и приседна разтреперан сред удължаващите се сенки, когато Роланд започна да изрича имената на своите приятели, възлюбени и ка-маи; тези имена прокънтяха с такава сила в странния въздух на това място, сякаш никога нямаше да заглъхнат.
— Идвам в името на Стивън Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Габриел Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Кортланд Андръс от Гилеад!
— Идвам в името на Кътбърт Алгуд от Гилеад!
— Идвам в името на Алан Джонс от Гилеад!
— Идвам в името на Джейми Де Къри от Гилеад!
— Идвам в името на Ванай Мъдреца от Гилеад!
— Идвам в името на Хакс Готвача от Гилеад!
— Идвам в името на Дейвид ястреба от Гилеад и небето!
— Идвам в името на Сюзан Делгадо от Меджис!
— Идвам в името на Шийми Руиз от Меджис!
— Идвам в името на татко Калахан от Джирусълъмс Лот и пътищата!
— Идвам в името на Тед Бротиган от Америка!
— Идвам в името на Динки Ърншоу от Америка!
— Идвам в името на леля Талита от Ривър Кросинг и полагам кръстчето й тук, както тя ме помоли!
— Идвам в името на Стивън Кинг от Мейн!
— Идвам в името на Ко храбрия от Средния свят!
— Идвам в името на Еди Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Сузана Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Джейк Чеймбърс от Ню Йорк, когото наричам мой истински син!
— Аз съм Роланд от Гилеад и идвам като самия себе си;
В този миг прозвуча могъщ тръбен зов, който смрази кръвта на Патрик и в същото време му подейства въодушевяващо. Ехото постепенно заглъхваше. Сетне, след около минута, въздухът бе прорязан от друг, много по-страшен звук — грохотът на врата, която се затръшва завинаги.
След което се възцари гробовна тишина.
ТРИНАЙСЕТ
Патрик остана да седи в подножието на пирамидата, докато Старата звезда и Старата майка не изгряха
