Тъмната кула

„Излез навън, Роланд! Излез на балкона, за да се срещнем лице в лице! Като мъж с мъж! Очи в очи, ако ти е угодно!“

— Няма да го сторя — каза Стрелеца, — защото имам да свърша още някои неща. Не са много, ала трябва да приключа с тях.

Това бяха последните думи, които каза на Пурпурния крал. Въпреки че безумецът не спря да го обсипва с крещящите си мисли, писъците му не доведоха до нищо, понеже Роланд нито веднъж не се обърна назад. Чакаха го още стълби, които да изкачи, и още стаи, в които да надзърне, преди да достигне онова, което го чакаше на върха на Кулата.

ПЕТ

На третата площадка той погледна през вратата и видя костюмчето от рипсено кадифе, което без съмнение бе носил, когато бе на една годинка. Сред каменните лица на стената Роланд зърна и това на баща си — не си спомняше да го е виждал толкова млад. По-късно това лице щеше да загрубее и да се изпълни с жестокост под въздействието на събитията и отговорностите му, ала в този миг в очите на Стивън Дисчейн се четеше само едно — на света няма нищо друго, способно да му достави по-голямо удоволствие от това, на което се наслаждаваше в момента. Тази стая бе пропита с онзи сладък, леко щипещ аромат на бащиния му сапун за бръснене. В същия миг някакъв призрачен глас прошепна:

— Виж, Габи, виж! Той се усмихва! Усмихва ми се! И има ново зъбче!

На пода на четвъртата стая лежеше нашийникът на първото му куче Ринг-А-Левио, съкратено Ринго. То бе умряло, когато Роланд бе на три, с което му бе направило истински подарък. На тригодишните деца се разрешаваше да плачат за умрелите си домашни любимци и малчуганите, в чиито вени течеше кръвта на рода Елд, не правеха изключение. В това помещение до ноздрите на Стрелеца долетя омайващ аромат, за който нямаше название, ала той добре знаеше, че това бе мирисът на нагрятата от слънцето козина на Ринго по време на Пълноземие.

Около двайсетина етажа по-нагоре имаше стая, чийто под е осеян с трохи, а сред тях се валя покрито с перушина телце, принадлежало нявга на един ястреб на име Дейвид — той обаче не беше домашен любимец, а приятел. Първият от мнозината, които Роланд бе пожертвал в името на Тъмната кула. Тук на стената Стрелеца зърна Дейвид, изобразен по време на полет — разперил късите си криле, той кръжеше над цялото придворно войнство на Гилеад (единствено Мартен Чародея не беше сред тях). Ястребът бе изваян на още едно място — вляво от вратата, водеща до балкона. Този път крилете му бяха сгънати и той се спускаше стремително към Корт като куршум, без да обръща никакво внимание на вдигнатата пръчка на учителя.

Стародавни времена.

Стародавни времена и стародавни престъпления.

Недалеч от Корт Роланд забеляза смеещото се лице на проститутката, с която тогавашното момче бе прекарало нощта. Стаята на Дейвид бе просмукана с мириса на нейния евтин и сладникав парфюм. Когато Стрелеца го вдъхна, веднага си припомни как бе докоснал интимното й окосмяване, ала в следващия момент бе потресен от другото, за което се сети — щом пръстите му се плъзнаха в сладко-лепкавата й цепнатина, в съзнанието му изплува следната картина: току-що изкъпан, той лежи върху разстланата кърпа, а нежните ръце на майка му галят голата му бебешка кожа.

Членът му започна да се втвърдява и Роланд побърза да напусне тази стая.

ШЕСТ

Алените лъчи на залязващото слънце вече не озаряваха пътя му — единствената светлина в момента идеше от прозорците, които излъчваха зловещо синьо сияние, а стъклените им очи следяха всяка стъпка на невъоръжения пришълец. Зад стените на Тъмната кула розите на Кан’-Ка Но Рей бяха затворили пурпурните си чашки до настъпването на изгрева. Част от съзнанието на Роланд още не можеше да повярва, че се намира тук; че в крайна сметка е успял да преодолее всички препятствия по пътя си, без да измени на първоначалния си замисъл. „Аз съм като онези роботи на древните — помисли си Стрелеца. — Те или изпълняват задачата, за която са създадени, или просто умират в усилията си да я изпълнят.“

Друга част от него обаче ни най-малко не беше изненадана — това бе тъмната му половина, която бе сънувала Кулата безброй пъти и която сега си помисли отново за рога, изплъзнал се от пръстите на Кътбърт — Кътбърт, който бе посрещнал засмян гибелта си. Навярно рогът и до ден-днешен лежеше там, където беше паднал в онзи скръбен ден — на каменистия склон на Джерико Хил.

„Естествено, че съм виждал тези стаи и преди! Та те разказват живота ми в края на краищата!“

И това бе съвършено вярно. Етаж след етаж и история след история (да не кажем смърт след смърт) възходящите стаи на Тъмната кула пресъздаваха живота и похода на Роланд Дисчейн. Във всяка от тях имаше по някой спомен от миналото; всяка бе изпълнена с някакъв характерен аромат. Някои години от живота му бяха представени не с едно, а с няколко помещения, но нямаше година, на която да не е посветена поне една стая. След трийсет и осмото помещение (трийсет и осем е равно на деветнайсет по две, ако не обърнахте внимание) той вече не искаше да вижда нищо повече. В тази стая се издигаше обгореният стълб, за който бе завързана Сюзан Делгадо. Стрелеца не прекрачи прага, но погледна към лицето на стената. Дължеше й поне това. „Роланд, обичам те!“ — изкрещя Сюзан и той знаеше, че това е самата истина, защото само благодарение на любовта й можа да я разпознае. Макар че — въпреки любовта й — в крайна сметка тя беше изгоряла.

„Това са покоите на смъртта — каза си той. — И не само тази стая, а всички. Цялата Кула е една огромна гробница.“

— Да, Стрелецо — прошепна гласът на Кулата. — Ала само защото твоят живот я направи такава.

След трийсет и осмия етаж Роланд започна да се изкачва по-бързо.

СЕДЕМ

Наблюдавайки я отвън, Стрелеца бе предположил, че Кулата е висока около сто и осемдесет метра. Щом обаче надзърна в сто и първата стая, а после и в двеста и първата, той си помисли, че се е изкачил на осем пъти по толкова. Не можеше да има толкова етажи — просто нямаше Кула, висока два километра! — ала мъжът продължаваше да се изкачва, непрестанно ускорявайки своя ход. В един момент вече тичаше по тесните стъпала, но странно защо не чувстваше никаква умора. Мина му през ума, че може би никога няма да се добере до върха, че Кулата е безкрайна в пространството, тъй както беше вечна във времето, ала след кратък размисъл отхвърли тази мисъл — Кулата разказваше живота му, който може да му изглеждаше дълъг, но в никакъв случай не беше безконечен. И както си имаше начало (отбелязано с кедровата брошка и синята панделка), със сигурност щеше да има и край.

Скоро, съвсем скоро.

Светлината, която усещаше зад очите си, бе станала по-ярка и вече не му изглеждаше синя. Той подмина помещението със Зол-тан, гарвана от колибата на пустинника. Подмина стаята с атомната помпа от крайпътната станция. Докато се изкачваше, се спря пред едно помещение, на чийто под лежеше трупът на едно от омароподобните чудовища, отхапали пръстите на дясната му ръка, и изведнъж си даде сметка, че светлината, която усещаше, бе станала още по-ярка, а от синьото сияние нямаше и следа.

Това беше…

Бе абсолютно сигурен, че това беше…

Слънчева светлина. Зад стените на Тъмната кула цареше гъст сумрак, ако не и нощ, а в небето сияеха Старата звезда и Старата майка, ала Роланд не се съмняваше, че това, което вижда и чувства, е именно слънчева светлина.

Той продължи нагоре, подминавайки стаите, без да обръща и най-малко внимание на ароматите на