Тъмната кула

Ала това няма значение за нас. Нас ни интересува древният стрелец, който тегли тежката триколка. Ние стоим на билото на хълма и го чакаме да дойде при нас. Той идва все по-близо и по-близо. Неумолим както винаги, един мъж, който не пропуска да опознае езика на страната и нейните обичаи; мъж, който не би пропуснал да изправи закачените накриво картини в странните хотелски стаи. Много неща в него са се променили, но не и това. Той се изкачва по хълма и вече е толкова близо до нас, че можем да доловим киселата миризма на потта му. Мъжът вдига очи — всеки път, когато изкачва някой хълм, поглежда първо напред, а после и настрани, защото правилото на Корт гласи: „Винаги проучвай терена“ — и зениците му не са го забравили. Той поглежда машинално нагоре, после надолу… и внезапно замръзва. След като се взира в продължение на един дълъг миг в буренясалата пътна настилка, той отново вдига взор, ала този път доста по-бавно. Много по-бавно. Сякаш се бои от това, което си мисли, че е видял.

Тук ние трябва да се присъединим към него — да се слеем с него, — макар че как изобщо бихме могли да проучим терена на сърцето на Роланд в подобен момент, когато единствената цел на живота му изплува пред погледа му? Това е нещо, което никой разказвач не може да предаде, защото някои мигове просто са невъобразими.

ДВЕ

Веднага щом достигна билото на хълма, Роланд погледна нагоре, но не защото очакваше някаква опасност, а тъй като навикът бе вкоренен толкова дълбоко в него, че не можеше да бъде преодолян. „Винаги проучвайте терена“, им беше казал Корт, набивайки го в главите им още от съвсем малки. Стрелеца сведе поглед към пътя — ставаше все по-трудно да криволичи между розите, без да ги настъпи, въпреки че досега не бе стъпкал нито една — и едва тогава със закъснение осъзна какво е зърнал току-що.

„Какво си помисли, че зърна — каза си Роланд, продължавайки да гледа надолу към пътя. — Най-вероятно става въпрос за поредната от развалините, край които вървим, откакто погребахме Ко.“

Ала Стрелеца прекрасно знаеше, че не е така. Това, което бе видял, не се намираше встрани от Тауър Роуд, а право напред.

Той отново погледна нагоре, усещайки как вратът му проскърцва като пантите на стара врата, и там, все още на километри оттук, ала ясно изпъкващ на хоризонта, се виждаше върхът на Тъмната кула. Най-сетне съзираше онова, което бе сънувал хиляди пъти. На шейсет-осемдесет метра пред него пътят се издигаше по хребета на по-висок хълм; от едната му страна се забелязваше древен Говорещ пръстен, потънал в бръшлян и орлови нокти, а от другата — неголяма горичка с железни дървета. Между тях в далечината се извисяваше величествен черен силует, който закриваше част от синьото небе.

Патрик се спря до Роланд и нададе едно от нечленоразделните си възклицания.

— Виждаш ли я? — попита Стрелеца. Гласът му бе станал дрезгав от изумление. После, преди момчето да може да отговори, мъжът посочи към предмета, който Патрик носеше на врата си. В края на краищата бинокълът се бе оказал единственият предмет от оскъдните запаси на Мордред, който си струваше да бъде взет.

— Подай ми го, Пат.

Художникът охотно се подчини. Роланд доближи уреда до очите си, поигра си малко с назъбеното колелце за фокусирането и изведнъж затаи дъх, когато върхът на Кулата изплува пред очите му — толкова близо, че сякаш можеше да я докосне. Каква ли част от нея се виждаше? Шест метра? Шестнайсет? Не знаеше, ала виждаше поне три от тесните прозорчета, опасващи ствола й с възходящата си спирала, както и еркерния прозорец на върха — множеството му цветове искряха под лъчите на пролетното слънце, а черната му сърцевина се взираше в него като самото Око на Тодаша.

Патрик скимтеше и виеше, протегнал ръце към бинокъла. Той също искаше да погледне, ето защо Роланд му го подаде. Виеше му се свят и усещаше главата си замаяна и лека, сякаш не се намираше тук в действителност. Хрумна му, че се бе чувствал така в седмиците преди единоборството с Корт — като сън… или лунен лъч. Бе усещал идването на нещо неизбежно, на някаква голяма промяна, и сега се чувстваше по абсолютно същия начин.

„Това е моята съдба — каза си мъжът. — Краят на житейския ми път. Ала сърцето ми все още бие (малко по-бързо от преди), кръвта ми тече из вените ми и нямам никакви съмнения, че когато се наведа, за да сграбча тегличите на тази проклета каручка, гърбът ми ще изскърца, а аз ще изпусна малко газ. Защото нищо не се е променило.“

Той почти се бе настроил за разочарованието, което тази мисъл носеше в себе си, ала то не се появи. Вместо това изпита някакво ярко, възвисяващо чувство, което сякаш разцъфна в съзнанието му и сетне се разпространи по цялото му тяло. За пръв път, след като се отправиха на път тази сутрин, мислите за Ко и Сузана напуснаха ума му. Чувстваше се свободен.

Патрик смъкна бинокъла. Когато се обърна към Стрелеца, лицето му бе развълнувано. Младежът показа черния пръст, сочещ към небето, и изскимтя.

— Да — рече Роланд. — Някой друг ден, в някой друг свят, някоя твоя версия ще я нарисува заедно с Ламрей, коня на Артур Елд. Зная това, защото съм виждал тези картини. Сега обаче трябва да вървим.

Младежът отново изскимтя, след което се нацупи. Той допря длани до слепоочията си и започна да клати глава като човек, измъчван от невъобразимо главоболие.

— Да — рече Роланд. — И аз се страхувам. Ала нищо не може да се направи. Трябва да отида там. Искаш ли да останеш тук, Патрик? Да останеш и да ме изчакаш? Чувствай се свободен да постъпиш както желаеш.

Художникът веднага поклати глава. И за всеки случай — ако Стрелеца случайно не го бе разбрал, — нямото момче го стисна здраво за китката. Дясната му ръка — тази, с която рисуваше — сякаш бе от желязо.

Мъжът кимна. Дори се опита да се усмихне.

— Да — каза той, — това е чудесно. Остани с мен колкото искаш. Ала не забравяй, че накрая ще трябва да продължа сам.

ТРИ

Сега с всеки хълм и всяка долчинка, които преодоляваха, Тъмната кула изглеждаше все по-близо и по- близо. Вече виждаха доста по-голяма част от прозорчетата, опасващи величествената сграда, а Роланд зърна и двата стоманени стълба, които се издигаха на самия й връх. Облаците, следващи Пътищата на двата оцелели Лъча, сякаш се оттичаха от тези стълбове, оформяйки огромно „X“ в небето. Гласовете бяха станали по-силни и Стрелеца осъзна, че пееха имената на света. На всички светове. Нямаше никаква представа откъде би могъл да знае това, ала бе напълно сигурен. Онова светло, повдигащо духа чувство продължаваше да го изпълва. Най-накрая, когато превалиха хълма с огромните каменни мъже, маршируващи на север (останките от лицата им, боядисани в кървавочервено, се взираха свирепо в тях), Роланд каза на Патрик да се качи в „Хо Фат 2“. Момчето го изгледа изненадано и нададе серия нечленоразделни изскимтявания, които според Стрелеца означаваха: „Но не си ли уморен?“

— Да, но в същото време имам нужда от нещо като котва — призна той. — Иначе ще се втурна към Кулата, въпреки че много добре осъзнавам какво ще се случи. Ако сърцето ми не се пръсне от изтощението, то Червеният крал със сигурност ще отнесе главата ми с някоя от играчките си. Качвай се, Патрик.

Художникът така и стори. Той се приведе напред и допря бинокъла до очите си, неспособен да го отдели от тях.

ЧЕТИРИ

Три часа по-късно стигнаха до подножието на доста по-стръмен хълм. Това беше, както сърцето на Роланд му подсказа, последното възвишение. Отвъд се простираше Кан’-Ка Но Рей. На билото, от дясната