Тъмната кула

двете страни на Тауър Роуд, озарявайки с красотата си монотонния пейзаж. Няколко растяха на самия път и Стрелеца внимателно ги заобиколи. Колкото и да беше уморен, за нищо на света не би допуснал някое цвете да загине под ботушите му или под тежките колела на „Хо Фат 2“.

ПЕТ

Той спря за нощен бивак още докато слънцето беше високо над хоризонта — бе прекалено изморен, за да продължи, въпреки че имаше поне два часа до здрачаване. Наблизо се виждаше пресъхнало поточе, чието корито бе обрасло с прелестни диви рози. Песните им не прогониха умората му, но поне малко повдигнаха духа му. Роланд си каза, че навярно същото се отнася за Патрик и Ко, което бе хубаво. Когато момчето се събуди, то се огледа наоколо с грейнало лице, ала сетне усмивката му изведнъж угасна и младият художник се разрида — за пореден път трябваше да се сблъска с горчивата истина, че Сузана вече я няма.

Брегът на пресъхналото поточе бе обрасъл с тополи — или поне така предположи Стрелеца, — ала дърветата бяха умрели, когато живителната вода, от която пиеха корените им, бе изчезнала. Сега клоните им стърчаха голи и лишени от листа. Очертанията им сякаш изписваха числото деветнайсет — както с цифрите от света на Сузана, така и с тези от неговия свят. На едно място дори изобразяваха ясно думата „ЧИССИТ“ на фона на притъмняващото небе.

Преди да накладат огън и да си приготвят ранна вечеря — нещо от консервите, които бяха намерили в килера на Дондейл, — Роланд се спусна в пресъхналото речно корито и започна да се разхожда бавно сред розите, наслаждавайки се на аромата и песента им. Цветята му вдъхнаха нови сили.

Приятно ободрен, той насъбра малко съчки, изпопадали от мъртвите дървета (някои от по-ниските клони на тополите също му се сториха подходящи, ето защо отчупи колкото му трябваха, оставяйки след себе си стърчащи, нацепени израстъци, които му напомниха за моливите на Патрик), и сложи подпалките в средата. После запали огън, изричайки машинално древното заклинание: „Кой е моят господар? Моля аз от него дар. Съчки, клонки, треволяк — огън дай на тоз бивак.“

Докато чакаше съчките да се разгорят и да се превърнат в тлеещи въгленчета, Роланд извади часовника, който му бяха подарили в Ню Йорк. Вчера беше спрял, а го бяха уверили, че батерията ще издържи най-малко петдесет години.

Докато късният следобед постепенно се превръщаше във вечер, стрелките започнаха да се движат назад, макар и много бавно.

Известно време Стрелеца ги наблюдаваше като омагьосан, сетне затвори капачето и се вгледа в сигулите, гравирани там — ключ, роза и Кула. От миниатюрните прозорчета на Кулата бе започнало да се процежда едва забележимо синьо сияние.

„Не са знаели, че ще стане така“ — помисли си той и прибра скъпата вещ в предния ляв джоб на ризата си, като преди това го провери внимателно за дупка (както правеше винаги). Сетне се зае с готвенето и двамата с Патрик си похапнаха добре.

Ко обаче дори не докосна храната.

ШЕСТ

С изключение на нощта, в която бе провел съвещанието си с човека в черно — нощта, в която Уолтър му бе предвещал мрачно бъдеще с помощта на нагласените си карти, — дванайсетте часа, прекарани до пресъхналото поточе, бяха най-дългите в живота на Роланд. Умората, която го бе налегнала, ставаше все по-тежка и мрачна и той имаше чувството, че носи мантия от камъни. Пред очите му се рееха скъпи лица и места — Сюзан, яздеща по Ската, а русата й коса се развява зад гърба й; Кътбърт, който тича по склона на Джерико Хил, крещи и се смее; Алан Джонс, вдигнал чашата си за наздравица; Еди и Джейк, които се борят в тревата, докато Ко подскача около тях и лае радостно.

Мордред беше някъде тук — съвсем наблизо, — ала въпреки това Роланд усети как потъва в дебрите на съня. Всеки път, когато се сепваше и отваряше очи, взирайки се трескаво в мрака, той си даваше сметка, че се е приближил още повече до пропастта на мъртвешкия сън. Всеки път очакваше да зърне как паякът с червения белег на корема връхлита отгоре му — но не виждаше нищо друго освен таласъмите, които танцуваха оранжевия си танц в тъмнината, а единственият звук бе шепотът на вятъра.

„Ала той чака. И дебне. И ако заспя — когато заспя, — ще ни нападне.“

Около три през нощта Роланд се пробуди от дрямка, която съвсем скоро щеше да прерасне в дълбок сън. Той се огледа отчаяно наоколо, търкайки така ожесточено очите си, че в зрителното му поле експлодираха мирки, фудъри и санкофити. Огънят едва тлееше. Патрик лежеше на около пет-шест метра от него до изсъхналия ствол на една топола. От мястото на Стрелеца момчето приличаше на къртичина, покрита с кожи. Ко не се забелязваше никъде. Роланд извика рунтавелкото и не получи никакъв отговор. Тъкмо щеше да стане на крака и да го потърси, когато го зърна отвъд потрепващия кръг светлина — или по-точно блестящите му, обрамчени в златисто очи. Тези очи изгледаха мъжа за момент, след което изчезнаха — Ко или ги бе затворил, или бе пъхнал муцунка под лапите си.

„Той също е уморен — помисли си Роланд, — и това е напълно естествено.“

Въпросът какво ли щеше да се случи с рунтавелкото след утрешния ден се надигна към повърхността на угриженото, изнурено съзнание на Стрелеца, ала той го изтласка надалеч. Мъжът се надигна (ръцете му се стрелнаха към десния му хълбок, сякаш болката все още бе там — до такава степен умората бе замъглила разсъдъка му), отиде при Патрик и го раздруса. Момчето отвори очи, ала това не бе достатъчно за Роланд. Той го сграбчи за раменете и го изправи до седнало положение. Когато младият художник се опита отново да легне, Стрелеца го разтърси не на шега и Патрик впери ококорените си, неразбиращи очи в спътника си.

— Помогни ми да запаля огъня, Патрик.

Това щеше да го разсъни малко. След като пламъците отново се разгоряха, художникът трябваше да застане на стража. Тази идея никак не се нравеше на Стрелеца — той прекрасно съзнаваше рисковете, — ала да се опитва да остане буден през цялата нощ щеше да е още по-опасно. Отчаяно се нуждаеше от сън. Навярно час-два щяха да се окажат напълно достатъчни — би трябвало момчето да може да издържи толкова.

Патрик охотно се зае да събира съчки и да ги хвърля в огъня, макар да се движеше като съживен труп. Когато пламъците лумнаха, художникът се върна там, където лежеше, и отново се отпусна на земята, свил ръце между коленете си. Стрелеца си каза, че навярно трябва да го зашлеви през лицето, за да го разсъни, и впоследствие съжаляваше — и то горчиво, — задето не бе постъпил точно така.

— Патрик, изслушай ме! — Той разтърси раменете му достатъчно силно, за да разроши дългата му коса, при което няколко кичура паднаха пред очите му. Мъжът ги отметна настрани. — Искам да останеш буден и да пазиш. Само един час… само докато… Отвори очи, Патрик! Погледни ме! Богове, само посмей да заспиш, докато ти говоря! Виждаш ли това? Най-ярката звезда от всички, които са близо до нас!

Стрелеца сочеше към Старата майка и Патрик веднага кимна. В очите му проблесна пламъчето на любопитството и мъжът го сметна за обнадеждаващ знак. В погледа на момчето се четеше онова характерно за него изражение, което сякаш казваше: „Искам да рисувам.“ И ако започнеше да рисува Старата майка, която в момента се виждаше точно зад най-далечното разклонение на най-голямата топола, тогава шансовете да остане буден бяха добри. Току-виж останал буден чак до разсъмване, ако картината погълнеше изцяло вниманието му.

— Тук, Патрик — рече Роланд и накара художника да седне на земята с гръб към ствола на дървото. Повърхността му бе грапава и възлеста и дори и да се облегнеше на него, нямаше да му е удобно за сън. През цялото това време Стрелеца имаше чувството, че се намира под вода — толкова бавни му се струваха собствените му движения. Беше уморен — страшно уморен. — Виждаш ли звездата?

Момчето кимна енергично. Изглеждаше напълно разсънено и Роланд благодари на боговете за това.

— Когато се скрие зад онзи дебел клон и вече не можеш да я виждаш или рисуваш, без да се