Тъмната кула

Тя поклати глава.

— Забрави, старче.

— Освен това — каза Стрелеца, докато поемаше нежно загрубялата й от пътешествията лява ръка в осакатената си дясна длан, — има още един, който би трябвало да избере дали да си тръгне, или да остане. Не говоря за Патрик.

В първия момент тя не го разбра, ала сетне погледна надолу и зърна двете обрамчени в златисто очи и вирнатите ушенца. Съвсем бе забравила за Ко.

— Ако Дета го попита, най-вероятно ще остане, защото никога не я е харесвал особено. Но ако Сузана го попита… е, в такъв случай-не зная.

В следващия миг Дета вече я нямаше. Щеше да се върне — Сузана прекрасно разбираше, че никога вече няма да се освободи от Дета Уокър, ала честно казано, и не искаше, — но засега изчезна.

— Ко? — продума нежно тя. — Ще дойдеш ли с мен, сладурче? Възможно е отново да намерим Джейк. Може би няма да е съвсем същият, но…

Рунтавелкото, който почти не бе продумвал по време на прехода им през Ужасните земи, Бялата шир на Емпатика и необятните прерии, най-накрая проговори:

— Ейк? — изскимтя той с въпросителен тон, сякаш се мъчеше да си припомни кой ли бе този Ейк, и сърцето на Сузана се сви. Беше си обещала да не плаче и Дета й бе гарантирала, че няма да плаче, ала в момента нея я нямаше и сълзите й бликнаха отново.

— Джейк — изхлипа безногата жена. — Спомняш си Джейк, нали, захарче? Знам, че си го спомняш. Джейк и Еди.

— Ейк? Ед? — сега думите му излъчваха по-голяма увереност. Вече си спомняше.

— Ела с мен — подкани го Сузана и пухкавото зверче се изправи на задните си крака, сякаш всеки момент щеше да скочи на седалката до нея. Тогава тя добави — без никаква идея защо го казва: — Има и други светове освен тези.

В мига, в който тези думи излязоха от устата й, Ко се вкамени като статуя. След няколко безкрайни секунди той се отпусна на земята, а сетне отново се надигна, пробуждайки пламъка на надеждата в сърцето й — навярно все още можеха да имат някакъв малък ка-тет, дан-тет-тет — в тази версия на Ню Йорк, където хората карат „Такуро Спирит“ и се снимат как пият ноз-а-ла с фотоапарати марка „Шинаро“.

Ала Ко отстъпи назад към Стрелеца, седна на земята до износения му ботуш. Тези ботуши бяха скитали далеч и никой не знаеше колко левги и колела са избродили всъщност, но пътешествието им най-накрая бе достигнало до своя край.

— Олан — каза Ко и категоричността в странното му гласче сякаш търкулна тежка канара върху сърцето й. Тъмнокожата жена се обърна към стареца с големия револвер на хълбока.

— Ти също имаш своята магия, нали? — процеди тя с горчивина. — Винаги си я имал. Уби Еди веднъж, а Джейк — два пъти. Сега е ред на Патрик и на рунтавелкото. Е, щастлив ли си?

— Не — отвърна Роланд и безногата жена видя, че това е самата истина. Никога през живота си не бе виждала такава печал и самота, изписани на човешко лице. — Никога не съм бил по-далеч от щастието, Сузана от Ню Йорк. Ще промениш ли решението си? Ще извървиш ли малкото, което ни остана, заедно с мен? Само това би ме направило щастлив.

В продължение на един безумен миг тя си мислеше, че би могла да го направи. Че би могла просто да даде на заден ход и да отдалечи „Хо Фат 3“ от вратата — която бе еднопосочна и не даваше никакви обещания, — и да продължи с него до Тъмната кула. Щяха да я зърнат само след един ден — и то при положение, че следобеда щяха да си направят почивка, за да могат да я достигнат по залез слънце на следващия ден, точно както искаше Стрелеца.

Сетне сънят й изплува в съзнанието й. Пеещите гласове. Младият мъж, който й подаваше чашата с горещ шоколад — от най-хубавия, този mit schlag отгоре.

— Не — въздъхна тя. — Ще замина, пък каквото стане.

За момент тъмнокожата жена си помисли, че Роланд ще я улесни — ще се съгласи и просто ще я остави да си тръгне. В следващата секунда обаче неговият гняв — не, неговото отчаяние — изригна в болезнен изблик:

— Но ти просто няма как да си сигурна! Сузана, ами ако сънят ти не е нищо повече от трик и фалшебство? Ами ако нещата, които видиш, дори и след като вратата се отвори, не са нищо друго, освен трикове и фалшебства? Ами ако пропаднеш в тодашното пространство?

— В такъв случай ще озаря тъмнината с мислите за тези, които обичам.

— Възможно е — изрече Стрелеца с неподозирана горчивина в гласа си. — През първите десет години… или двайсет… или дори сто. А после? Какво ще правиш през остатъка от вечността? Помисли си за Ко! Мислиш ли, че е забравил Джейк? Никога! Никога! Ни-ко-га! Той просто усеща нещо лошо! Недей, Сузана! Моля те, остани. Ще падна на колене, ако това ще помогне — и за неин ужас Роланд направи точно това.

— Няма да помогне — каза тя с гробовен глас. — И ако това е последният път, когато те виждам — а сърцето ми нашепва, че е така — нека да не те запомня така. Ти не си човек, който коленичи, Роланд, сине на Стивън, и никога не си бил, ето защо не искам да те запомня тъй. Искам да те видя горд и изправен, както в Кала Брин Стърджис. Както някога си бил с приятелите си на Джерико Хил.

Стрелеца се надигна и пристъпи към нея. За миг Сузана си помисли, че възнамерява да я задържи насила, и се уплаши не на шега. Той обаче само сложи ръка на рамото й за един кратък миг, след което я отдръпна.

— Нека те попитам отново, Сузана. Сигурна ли си, че искаш да го сториш?

Безногата жена надзърна в сърцето си и видя, че това бе самата истина. Тя прекрасно съзнаваше рисковете, но бе абсолютно сигурна в решението си. И защо? Защото Роланд вървеше по пътя на оръжието. Той вървеше по пътя на оръжието, а тези, които яздеха или вървяха редом с него, бяха обречени на гибел. Беше го доказвал от най-ранните дни на своя поход — не, още преди това, откакто бе подслушал заговорника Хакс и по този начин беше предопределил увисването му на бесилката. Всичко това бе в името на доброто (в името на онова, което наричаше Бялото), Сузана не се съмняваше в това, ала Еди продължаваше да лежи заровен в земята на един свят, а Джейк — на друг. Безногата жена не се съмняваше, че същата съдба очаква Ко и горкия Патрик.

Нито пък че щяха да чакат дълго гибелта си.

— Сигурна съм — каза.

— Добре. Ще ме целунеш ли?

Тъмнокожата жена го хвана за ръката, дръпна го надолу и допря устните си до неговите. Когато си пое въздух, почувства мириса на хиляда години и десет хиляди левги. И да, долови вкуса на смъртта.

„Ала не за теб, Стрелецо — каза си Сузана. — За другите да, ала не и за теб. Дано успея да се изплъзна от гибелното ти фалшебство и изживея щастливо остатъка от дните си.“

Тя се отдръпна и устните им се разделиха.

— Ще можеш ли да я отвориш за мен? — попита жената.

Роланд се приближи до вратата и хвана дръжката. Тя се завъртя с удивителна лекота.

Изведнъж ги лъхна вълна от леден въздух, достатъчно силна, за да отметне назад дългата коса на Патрик. Заедно с нея влетяха и няколко прехвърчащи снежинки. Сузана видя тревата, която бе все още зелена под тънкия слой сняг, както и желязната ограда. Гласовете пееха „Що за дете е това?“, също като в съня й.

Може би това беше Сентрал Парк. Да, може би; Сентрал Парк от някой друг свят покрай оста и макар и да не беше този, в който бе израснала, все пак си приличаше достатъчно с него. Поне на пръв поглед. После щеше да търси разликите.

Ами ако беше, както бе казал Стрелеца, фалшебство?

Ами ако беше тодашният мрак?

— Може да е трик — рече Роланд, сякаш прочете мислите й.

— Животът е трик, а любовта е фалшебство —