Тъмната кула

отвърна му Сузана. — Навярно ще се срещнем отново на полянката в края на пътя.

— Тъй да бъде, щом казваш — рече Стрелеца. Той подгъна десния си крак, заби пета в земята и й се поклони. Ко започна да плаче, ала не помръдна от мястото си до левия ботуш на Роланд. — Сбогом, скъпа моя.

— Сбогом, Роланд — рече тъмнокожата жена, обърна се към вратата, пое си дълбоко дъх и завъртя дясната дръжка. „Хо Фат 3“ се понесе плавно напред.

— Почакай! — изкрещя Стрелеца, ала Сузана нито спря, нито го погледна отново. В мига, в който премина през вратата, тя се затръшна след нея с онзи ужасен, категоричен звук, който му бе до болка познат; сънуваше го, откакто бе бродил в болезнения си транс покрай брега на Западния океан. Пеещите гласове изчезнаха и единственият звук остана самотният вой на прерийния вятър.

Роланд от Гилеад седеше пред вратата, която вече изглеждаше използвана и незначителна. Никога вече нямаше да се отвори. Той покри лице с дланите си. Хрумна му, че ако никога не ги бе обичал, сега нямаше да се чувства толкова самотен. Животът му бе преизпълнен с неща, за които съжаляваше, ала обстоятелството, че бе разтворил сърцето си за Еди, Сузана и Джейк, не бе сред тях. Дори и сега.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

По-късно — защото винаги има „по-късно“, нали? — той направи закуска и изяде насила своята порция. Патрик яде до насита и сетне се оттегли да отиде по нужда, докато Роланд опаковаше снаряжението им.

Третата чиния обаче си стоеше недокосната.

— Ко? — попита Стрелеца, побутвайки я към рунтавелкото. — Няма ли да си хапнеш поне мъничко?

Четириногият му приятел погледна към чинията и направи две крачки назад. Мъжът кимна и изхвърли храната, разпилявайки я по тревата. Навярно не след дълго Мордред щеше да мине оттук и да намери нещичко за себе си.

Потеглиха малко преди пладне — Роланд теглеше „Хо Фат 2“, а Патрик вървеше до него с наведена глава. Скоро пулсът на Кулата отново изпълни главата му. Бяха близо — много близо. Този непоклатим, постоянен ритъм прогони всички мисли за Сузана, за което Стрелеца бе благодарен. Той се отдаде напълно на хипнотизиращото пулсиране и му позволи да залее мислите му и да потопи скръбта му.

„Комала-ела-ела — пееше Тъмната кула отвъд линията на хоризонта. — Комала-ела-ела, Стрелецо, ти при мен ела.

Комала-ела-ела, Роланд, пътешествието ти достигна своя край.“

Втора главаМордред

ЕДНО

Дан-тетът ги наблюдаваше, когато дългокосият младеж, с когото пътуваха, сграбчи Сузана за рамото и й посочи оранжевите светлинки, танцуващи в далечината. Мордред видя как тя се извърна рязко, изваждайки един от големите револвери на Бялото му татенце. За миг далекозрящите стъклени очи, които бе намерил в къщата на „Одд’с Лейн“, потрепериха в ръката му — толкова силно бе желанието му Черната му майчица да застреля Художника. Та чувството за вина щеше да я разкъса като острието на тъпа томахавка! Не бе изключено и ужасът от стореното да я обладае до такава степен, че тя да допре дулото на револвера до главата си и да натисне спусъка за втори път! Как ли щеше да реагира Бялото му татенце, когато се събудеше и видеше това?

Ох, децата са такива мечтатели!

Разбира се, нищо подобно не се случи, ала определено си заслужаваше да ги наблюдава. Е, това не беше много лесно, понеже причината за треперенето на бинокъла в ръцете му не се дължеше само на емоционалната му възбуда. Вече бе облечен доста дебело, с няколко ката от човешките дрехи на Дондейл, ала продължаваше да му бъде студено — като изключим моментите, когато го обливаха горещи вълни и той буквално гореше в огъня на треската. И в двата случая — без значение дали му беше горещо или студено — той трепереше като беззъб дядка, седнал пред огнището. Положението ставаше все по-лошо, откакто бе оставил къщата на Джо Колинс зад гърба си. Треската бушуваше в костите му като прериен пожар и Мордред вече не беше гладен (бе изгубил и последните остатъци от апетита си), а болен, болен и болен.

Всъщност дори си мислеше, че умира.

Въпреки това наблюдаваше групичката на Роланд с голям интерес и се зарадва, когато пламъците лумнаха още по-силно, защото така ги виждаше още по-добре. Синът на Пурпурния крал видя как вратата се материализира от нищото, макар и да не можеше да разчете йероглифите, изрисувани на нея. Момчето- паяк прекрасно разбираше, че по някакъв начин Художникът бе отговорен за появата й — каква божествена дарба имаше този човек! Мордред копнееше да го изяде дори и само заради нищожния шанс този талант да се предаде и на него. Колкото и да се съмняваше в това — не биваше да забравя, че духовният аспект на канибализма бе силно надценяван, — нямаше да е зле да провери собственоръчно, нали така?

Той наблюдаваше съвещанието им и не пропусна да забележи молбата й към Художника и Песа и жалния й вой

(ела с мен, не искам да бъда самичка, моля те, ела, бъди така добър, всъщност бъдете така добри, о, моля ви, елате, уиииииии-уааааааа),

и се зарадва на тъгата и гнева й, когато сополивите й молби бяха отхвърлени както от момчето, така и от животното; зарадва се, въпреки че това усложняваше мисията му. (Е, усложняваше бе силно казано, понеже какво толкова можеха да сторят един ням пръдльо и някакъв си пършив пес, когато приемеше паякообразния си облик и направеше своя ход?) За миг Мордред дори се изплаши, че в яда си чернилката можеше да извади револвера си и като нищо да застреля Дъртото му бяло татенце, а той определено не искаше това. Дъртото му бяло татенце си беше само за него. Гласът от Тъмната кула му беше обещал това. Мордред можеше да е болен и умиращ, ала Дъртото му бяло татенце си беше само негово и на никой друг! Черната му майчица да си гледа работата — и без това щеше да го остави да се разлага, без да си гризне нито една хапка! В крайна сметка тя не го застреля — вместо това го целуна. Синът на Краля не искаше да ги гледа как се мляскат — и без друго имаше чувството, че ще повърне, — ето защо остави бинокъла настрана. Той лежеше на земята, притаен в една елшова горичка, и трепереше, умирайки едновременно от студ и горещина, стараейки се да не повърне (предния ден не бе спрял да повръща и сере — мускулите на стомаха още го боляха от неимоверните усилия да изпращат импулси в двете посоки едновременно; от гърлото му се изливаха дебели, слузести ленти, а задникът му бълваше кафява яхния и протяжни пръдни). Когато отново погледна през бинокъла, задницата на електрическото возило на чернилката тъкмо изчезваше през вратата. Нещо бяло се носеше във въздуха — най-вероятно прах, но можеше да е и сняг. Чуваше се и някакво пеене — от този звук му прилоша дори повече, отколкото от целувката между Дъртото му бяло татенце и Черната му майчица. След това вратата се затръшна зад нея, пеенето внезапно секна и стрелецът остана да стои до вратата, притиснал длани към лицето си, уиииииии- уааааааа, хлъц-хлъц. Рунтавелникът се приближи до него и положи дългата си зурла върху единия му ботуш, сякаш за да го утеши — ах, колко трогателно, колко дрисливо трогателно! Започваше да се съмва и Мордред подремна малко. Събуди го гласът на Дъртото му бяло татенце — вятърът духаше откъм неговата страна и момчето-паяк ясно чу думите му: „Ко? Няма ли да си хапнеш поне мъничко?“ Песът обаче не благоволи да се наплюска и стрелецът разпиля кльопачката, предназначена за малкия пършив рунтавелник. По-късно, след като продължиха напред (Дъртото му бяло татенце дърпаше количката, която роботът бе направил за тях, по коловозите на Тауър Роуд, с клюмнала глава и прегърбени рамене), Мордред пропълзя до бивака им. Той изяде част от разпиляната храна — едва ли беше отровна, след като Роланд я бе приготвил за песа, — но след три-четири хапки спря, защото знаеше, че продължи ли, червата му щяха да избълват всичко навън — на север и на юг. Не можеше да допусне това, ала, от друга страна, все пак