Тъмната кула

Тя и всички останали… те… те трябваше да…

„Те хранят Лъчите, нали? Със своите песни и своя аромат. На свой ред Лъчите също ги хранят. Нещо като живо силово поле, което едновременно дава и получава, простиращо се около Кулата. И това е само първият, най-далечният пост. В Кан’-Ка-Но Рей има десетки хиляди рози като тази.“

Стрелеца почувства как му се завива свят от изумление. В следващия миг обаче му хрумна нещо друго, което го изпълни едновременно с гняв и страх; единственият, който можеше да се наслаждава на тази приказна гледка, беше луд. Ако зависеше от него, всички тези рози щяха да бъдат попарени в един- единствен миг.

Някой го докосна колебливо по рамото; беше Патрик, а Ко стоеше до единия му крак. Момчето посочи към обраслата с трева площ около цветето и започна да имитира човек, който се храни. Сетне посочи към розата и дясната му ръка запърха във въздуха, сякаш рисуваше. Роланд не беше кой знае колко гладен, ала другата идея на художника много му хареса.

— Да — рече той. — Ще похапнем тук, а после може да си подремна малко, докато ти рисуваш розата. Всъщност… защо не нарисуваш две картини, Патрик? — При тези думи той му показа двата оцелели пръста на дясната си ръка, за да е сигурен, че момчето ще го разбере правилно.

Младият художник обаче се намръщи и поклати глава — явно не можеше да проумее какво точно се иска от него. Вързаната му коса блестеше на светлината на следобедните слънчеви лъчи. Стрелеца си спомни как Сузана бе измила косата му въпреки протестните викове на момчето. Роланд никога нямаше да се сети за това, ала не можеше да отрече, че сега Патрик изглежда далеч по-добре. Той се загледа в лъскавата му коса и внезапно почувства как мъката по Сузана пробожда болезнено сърцето му. Тъмнокожата жена бе донесла изящество в живота му. Мъжът си каза, че никога досега не си бе давал сметка за това. Защо човек трябваше да разбира какво е изгубил едва когато стане прекалено късно за каквото и да било?

Междувременно имаше Патрик — невероятно талантлив, ала ужасно бавно загряващ.

Роланд посочи към скицника му, сетне към розата. Момчето кимна — тази част му беше ясна. После Стрелеца изправи показалеца и средния пръст на здравата си ръка и отново посочи към скицника. Този път лицето на художника се проясни и той махна последователно към розата, към албума, към Роланд и към себе си.

— Точно така, момчето ми — каза Стрелеца. — Една рисунка на розата за теб и една за мен. Красива е, нали?

Патрик закима и се захвана за работа, докато Роланд приготвяше обяда им. Мъжът отново сложи три чинии на земята и Ко отново отказа да докосне своя дял. Когато се загледа в обрамчените в златисто очи на рунтавелкото, той съзря там такава празнота — и чувство за неизмерима загуба, — от която сърцето го заболя. Ко едва ли щеше да издържи така дълго време — вече бе твърде измършавял. Бе станал голяма скенджа, както навярно би се изразил Кътбърт.

— Защо ме гледаш така? — обърна се Стрелеца към зверчето. — Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност! Какво си ме зяпнал така?

Ала рунтавелкото продължи да го гледа и Роланд разбра, че е наранил четириногия си приятел; колкото и да бе абсурдно, това бе самата истина. Сетне Ко се отдалечи, поклащайки лениво опашката си. Стрелеца почувства внезапното желание да извика след него, ала това щеше да бъде още по-абсурдно, нали? Какво смяташе да направи? Да се извини на един рунтавелко?

Беше едновременно ядосан и недоволен от себе си — никога не бе изпитвал подобни чувства, преди да издърпа Еди, Сузана и Джейк в своя свят. Преди появата им изобщо не бе изпитвал толкова различни чувства — вярно, че емоционалният му живот бе доста ограничен, ала това си имаше своите предимства — поне не се налагаше да си губиш времето в мисли дали трябва да се извиняваш на животните, на които си се развикал.

Роланд приклекна до розата и се надвеси над коронката й, от която извираха успокояващата песен и ярката — изцеляваща — светлина. Изведнъж Патрик му извика, давайки му знак да се премести, за да не закрива цветето, което рисуваше. Това ядоса още повече Стрелеца, ала мъжът се подчини, без да възрази. В крайна сметка нали именно той бе помолил момчето да нарисува розата? Помисли си, че ако Сузана беше тук, щяха да се спогледат, както правят родителите на малко дете след поредната му лудория. Ала нея я нямаше, естествено — тя бе последната и също като Джейк и Еди вече бе напуснала завинаги живота му.

— Добре бе, толкоз ли не можеш да надраскаш една роза, а? — попита Стрелеца, опитвайки се да се пошегува, ала доста неуспешно. В думите му имаше раздразнение и умора.

Патрик обаче не реагира на грубия му тон. „Дали изобщо разбра какво му казах?“ — замисли се Роланд. Нямото момче седеше с кръстосани глезени, подпряло скицника на бедрата си, и изглеждаше изцяло погълнато от работата си. Дори бе оставило недоизядената си порция настрани.

— Не се захласвай прекалено много, че да забравяш да ядеш — каза му Стрелеца. — Чу ли? — Момчето му кимна отнесено и Роланд се изправи. — Смятам да подремна малко, Патрик. Следобедът ще бъде дълъг. — „А нощта дори още по-дълга“ — добави мислено…, макар че се утешаваше със същата мисъл като Мордред — тази нощ щеше да е последната. Не знаеше какво точно го очаква в Тъмната кула в края на полето с розите, ала дори и да успееше да се справи с Пурпурния крал, знаеше със сигурност, че това е последният му поход. Не вярваше, че някога ще напусне Кан’-Ка Но Рей, и това го устройваше напълно. Чувстваше се страшно уморен. И тъжен, независимо от благодатното въздействие на розата.

Роланд от Гилеад сложи ръка на очите си и моментално заспа.

ЧЕТИРИ

Ала успя да подремне съвсем малко, преди Патрик да го събуди, развълнуван като малко дете, за да му покаже картината, която току-що бе нарисувал — съдейки по положението на слънцето, бяха минали десет, най-много петнайсет минути.

Както и другите му рисунки, и тази излъчваше някаква особена сила. Розата бе като истинска, макар че момчето разполагаше единствено с молив. Независимо от това Роланд би предпочел да си подремне поне още час, преди да му покажат този шедьовър на изобразителното изкуство. Той кимна одобрително — нямаше смисъл да се мръщи в присъствието на това прекрасно цвете — и Патрик се усмихна, доволен дори и на това. Той отгърна листа и отново започна да рисува розата. По една картина за всеки от тях, както бе поискал Стрелеца.

Роланд можеше да заспи отново, но имаше ли смисъл от това? Нямото момче щеше да привърши с втората рисунка след броени минути и отново щеше да го събуди. Ето защо мъжът се приближи до Ко и го погали по гъстата козина — нещо, което правеше много рядко.

— Съжалявам, че бях груб с теб, момко — рече Роланд. — Няма ли да ми кажеш поне една думичка?

Ала рунтавелкото продължи да мълчи.

Петнайсет минути по-късно Стрелеца натовари отново количката, плю на дланите си и сграбчи отново дръжките. „Хо Фат 2“ вече бе по-лека — трябваше да е по-лека, — ала му се струваше по-тежка.

„Естествено, че ще е по-тежка — помисли си мъжът. — Нали скръбта ми е в нея. Където и да ида, тя е неотлъчно с мен.“

Скоро количката натежа още повече, защото и Патрик Данвил се качи вътре в нея. Момчето се сви на кълбо и заспа почти веднага. Роланд пристъпваше тежко, навел глава, а сянката му ставаше все по-дълга. Ко вървеше до него.

„Само още една нощ — каза си Стрелеца. — Само още една нощ, после един ден и всичко ще свърши. По един или друг начин.“

Той остави пулса на Кулата и множеството й пеещи гласове да изпълнят съзнанието му и да повдигнат петите му… поне мъничко. Розите ставаха все повече и повече — десетки пурпурни корони се извисяваха от