трябваше да яде поне мъничко, ако искаше да има сили да ги следва. Тази нощ — тази нощ щеше да се реши всичко, защото утре Дъртото му бяло татенце щеше да достигне Тъмната кула и вече щеше да е прекалено късно. Сърцето му го нашепваше. Ето защо Мордред не се отделяше от жалката групичка и все повече скъсяваше дистанцията помежду им. От време на време тялото му бе разтърсвано от спазми и човешката му външност потрепваше, а чернотата се надигаше застрашително под кожата му; тежкото му палто се издуваше зловещо под натиска на останалите му крайници, които искаха да излязат навън, а сетне увисваше отново, когато момчето едва успяваше да озапти членестоногата си същност, скърцайки със зъби от усилието. Понякога пълнеше гащите си с воняща кафява течност, а друг път успяваше да ги свали своевременно, но и в двата случая изобщо не му пукаше — нали не беше поканен на Жътвения бал, ха-ха! Сигурно поканата му се е изгубила някъде по трасето или са я доставили на грешен адрес, точно така!… После, когато станеше време да ги нападне, щеше да пусне малкия Червен крал на свобода. Случеше ли се сега обаче, бе почти сигурен, че няма да успее да се преобрази отново. Нямаше да има необходимата сила. По-бързият метаболизъм на паяка щеше да раздуха болестта му като горски пожар и това, което го убиваше постепенно, но бавно, щеше да го довърши за отрицателно време. Поради това Мордред се съпротивляваше с всички сили на метаморфозата и следобед се почувства малко по-добре. Пулсът на Кулата ставаше все по-силен и настойчив — същото се случваше и с гласа на Червеното му татенце, който го подтикваше да продължи, да спазва необходимата дистанция, но и да бъде готов да нанесе смъртоносния си удар. Дъртото му бяло татенце спеше по четири часа на нощ от седмици, защото се редуваше да стои на пост с дезертиралата му Черна майчица. Но не Черната му майчица теглеше количката, нали? Не, тя се возеше вътре като кралица Лайнет от Говноландия, хе-хе! Което означаваше, че Дъртото му бяло татенце бе доста уморено, независимо от обстоятелството, че пулсът на Тъмната кула го подтикваше да продължи напред и му вдъхваше сили. Тази нощ Роланд трябваше или да разчита на Художника и Песа да поемат първата стража, или да се нагърби с дежурството и да будува през цялата нощ. Мордред смяташе, че ще може да издържи още една безсънна нощ, просто защото никога вече нямаше да му се налага да изтърпи подобно нещо. Щеше да пропълзи съвсем близко, както бе сторил и предната нощ, и да наблюдава лагера им с далекозрящите стъкла на стария човек-чудовище. И след като всички заспяха, щеше да се преобрази за последен път и да се нахвърли върху тях. Ей го Мордред с пипалата, идва време за разплата! Дъртото му бяло татенце може би изобщо нямаше да се събуди, ала момчето-паяк се надяваше да не стане така. Трябва да се събуди — поне накрая. За да може да разбере какво се случва с него. За да може да разбере, че синът му го е пратил в страната на смъртта часове преди да зърне безценната си Тъмна кула. Мордред стисна юмруци и се загледа в пръстите си, които започнаха да почерняват. Той почувства ужасното, ала несравнимо приятно гъделичкане под кожата си, когато паяковидните му крайници се опитаха да изскочат навън — седем вместо осем, благодарение на ужасногнусната му Черна майчица, която бе едновременно бременна и небременна… Дано се разлагаше с писъци в тодашното пространство за вечни времена (или поне докато някое от чудовищните същества, бродещи там, не я откриеше). Синът на Краля се бореше с промяната и същевременно я насърчаваше с не по-малък плам. Накрая обаче овладя положението и успя да потуши импулса за преобразяване. Доволен, той изпусна победоносна струя газове — пръднята му вонеше невъобразимо, но пък поне беше безшумна. Задникът му се бе превърнал в спукано детско акордеонче, което не можеше да прави нищо друго, освен да хъхри. Пръстите му възвърнаха нормалния си бледорозов оттенък и гъделичкането изчезна. Виеше му се свят от треската, а тънките му ръце (досущ съчки) го боляха ужасно. Гласът на Червения му баща ту се усилваше, ту заглъхваше, но никога не изчезваше напълно: „Ела при мен. Тичай при мен. Приеми истинския си облик. Комала-ела-ела, добри ми синко. Ще сринем Кулата, ще унищожим светлината и ще властваме заедно в мрака. Завинаги.
Ела при мен.
Ела.“
Тримата, които останаха (четирима, като броим и него), наистина бяха излезли извън обсега на ка. Светът не помнеше създание като Мордред Дисчейн от далечното време, когато Първоначалието бе изчезнало — той бе наполовина човек, наполовина част от този древен и могъщ бульон. Едва ли ка би решила подобно същество да умре от толкова прозаична смърт като тази, която го грозеше в момента — треска, предизвикана от хранително отравяне.
Роланд би могъл да му каже, че не би трябвало да яде онова, което бе намерил в снега около колибата на Дондейл; Робърт Браунинг би му казал същото. Прокълнат или не, истински кон или не, Липи (която навярно бе кръстена на друга, доста по-известна поема на Браунинг, наречена „Фра Липо Липи“) беше болно животно още приживе, преди Стрелеца да сложи край на живота й с куршум в главата. Ала Мордред бе в паякообразния си облик, когато се натъкна на съществото, което изглеждаше като кон, и едва ли нещо би могло да му попречи да изяде месото. Едва след като възвърна човешкия си вид, синът на Пурпурния крал се зачуди защо по мършавата кранта на Джо Колинс имаше толкова много месо, отгоре на всичко тъй сочно, меко и изпълнено с несъсирена кръв. Все пак лежеше в снега от няколко дни и би трябвало останките му да са замръзнали.
Тогава започна повръщането. Сетне се появи треската, съпроводена от вътрешната борба да не се преобразява, докато не се приближи достатъчно до Дъртото си бяло татенце, за да го разчлени къс по къс. Съществото, чиято поява бе предсказана още преди хиляда години (от манихейците, които мълвяха шепнешком името му), съществото, което щеше да стане получовек и полубог, съществото, което щеше да възвести края на човечеството и завръщането на Първоначалието… това същество се оказа едно наивно, озлобено дете, умиращо поради една-единствена причина — беше си натъпкало тумбака с отровно конско месо.
Ка не можеше да има пръст в това.
Роланд и двамата му спътници не напреднаха кой знае колко през деня, в който Сузана ги изостави. Дори и да не бе планирал да изминат по-малко разстояние, за да могат да достигнат Кулата по залез слънце на следващия ден, Стрелеца пак нямаше да смогне да стигне далеч. Беше обезсърчен, самотен и изтощен до смърт. Патрик също беше уморен, но той поне можеше да се вози, стига да имаше желание за това, и през по-голямата част от деня явно имаше, защото предимно дремеше и рисуваше, излегнал се удобно в „Хо Фат 2“.
Пулсът на Кулата отекваше мощно в главата и сърцето на Роланд, а песента й бе величествена и прелестна, сякаш в нея се преплитаха хиляди гласове, ала дори те не бяха в състояние да свалят оловото от костите му. Изведнъж, докато се оглеждаше за някое закътано местенце, където да спрат и да похапнат мъничко (вече бе късен следобед), той зърна нещо, което го накара да забрави и за умората, и за тъгата си.
Недалеч от пътя растеше дива роза, която си приличаше с онази от запустелия парцел в Ню Йорк като две капки вода. Венчелистчетата й бяха напълно разцъфнали — в пълно противоречие със сезона, който Роланд определяше като много ранна пролет. Коронката й беше бледорозова отвън и тъмночервена отвътре; цветът на сърдечните желания, помисли си мъжът. Той падна на колене пред нея, допря ухо до кораловата чашка и се заслуша.
Розата пееше.
Изтощението си остана — умората от тази страна на гроба не се премахва лесно, — но самотата и скръбта изчезнаха, поне за известно време. Роланд надзърна в сърцето на розата и съзря жълтата й сърцевина — тъй ярка, че не можеше да гледа директно към нея.
„Портата на Ган — помисли си той, без да е уверен какво точно означаваше това, ала знаеше с абсолютна сигурност, че е прав. — Да, Портата на Ган, точно така!“
Тази роза се различаваше от цветето в запустелия парцел по едно — усещането за болест и приглушените дисхармонични гласове ги нямаше. От тази роза буквално струеше здраве, светлина и любов.
