Тъмната кула

— И виж какво трябва да има на нея — допълни тъмнокожата жена и взе една съчка от огъня и я прекърши в коляното си, сдобивайки се със собствен инструмент. Спомняше си символите, ала щеше да бъде най-добре да не мисли прекалено много за тях. Прекрасно знаеше, че трябва да бъдат абсолютно точни, иначе вратата, която искаше Патрик да нарисува за нея, или щеше да я отведе на някое друго място, или изобщо нямаше да се отвори. Ето защо, веднага щом започна да чертае в смесицата от пепел и прах на земята, тя се зае да го прави с бързи, отривисти движения, без да поглежда към символа, който току-що е нарисувала, защото се боеше, че ако го направи, всичко ще й се стори грешно и несигурността щеше да започне да я разяжда отвътре като коварна болест. Дета — безочливата, устата Дета, която я бе спасявала в доста ситуации — можеше да излезе на преден план и да довърши започнатото, ала Сузана не искаше да допуска това. В дълбините на сърцето си тя се боеше да се довери на арогантната си двойница, защото Дета можеше да прати всичко по дяволите — и то само заради злобната наслада от това да я прецака. Не можеше да се довери и на Роланд, който пък би могъл да я задържи поради причини, чието естество и той самият не разбираше напълно.

Поради това Сузана рисуваше бързо в праха и пепелта, без да поглежда назад, и ето какво се получи, когато и последната чертичка бе нанесена:

— Неоткрита — възкликна Роланд. — Сузана, какво… как…

— Тихо — отново го скастри тя.

Патрик се наведе над скицника си и започна да рисува.

ШЕСТНАЙСЕТ

Тя продължи да се оглежда за вратата, ала кръгът от светлина около огъня им бе прекалено малък, дори и след като Роланд го подхрани с нови съчки — особено на фона на всеобхватния мрак на прерията. Не се виждаше нищо. Когато се обърна към Стрелеца, Сузана забеляза неизречения въпрос в очите му и му показа портрета, който Патрик й бе направил. Сетне посочи към мястото, където се бе намирала пъпката й. Роланд приближи листа към лицето си и най-накрая съзря следите от гумичката; момчето ги бе прикрило изключително майсторски и той трябваше да се взира дълго и съсредоточено, докато ги забележи. Беше също като да откриеш стара пътека след множество дъждовни дни.

— Нищо чудно, че старецът го е лишил от гумичките — изтъкна, когато й върна картината.

— Точно това си помислих и аз.

Оттам тя се прехвърли на интуитивното прозрение, което я бе осенило — че ако Патрик можеше (поне в този свят) да заличава чрез изтриване, навярно би могъл да създава чрез рисуване. Когато му спомена за стадото банноци, което се бе увеличило по един тайнствен начин, Роланд потри челото си като човек с ужасно главоболие.

— Трябваше да обърна внимание на това — въздъхна той. — Трябваше да се сетя какво означава. Остарявам, Сузана.

Тя не обърна внимание на думите му — беше ги чувала и преди — и му разказа сънищата си за Еди и Джейк, без да пропусне нито една подробност — надписите върху пуловерите, пеещите гласове, предложението за горещ шоколад и паниката в очите им, която нарастваше с всяка следваща нощ, а тя все не можеше да разбере смисъла на съня.

— Защо не ми разказа още тогава? — попита Стрелеца. — Защо не ме помоли да ти помогна в разтълкуването му?

Тя го изгледа, мислейки си, че решението й е било съвсем правилно, без значение колко щеше да го заболи.

— Вече изгуби двама. Щеше ли да си доволен да изгубиш и мен?

Страните му пламнаха.

— Думите ти ме обиждат, Сузана, а мислите ти — още повече.

— Възможно е — въздъхна тя. — Ако е тъй, съжалявам. Не бях сигурна какво точно искам. Много добре знаеш, че част от мен копнее да зърне Тъмната кула и дори Патрик да успее да нарисува Неоткритата врата и аз да успея да я отворя, тя няма да ме отведе в истинския свят. Сигурна съм, че надписите на пуловерите означават точно това.

— Не трябва да мислиш така — поклати глава Роланд. — Реалността рядко се състои само от черно и бяло, от съществува и не съществува, от е и не е.

В този миг художникът нададе вик и двамата мигом се обърнаха към него. Той бе вдигнал скицника във въздуха, така че да видят какво е нарисувал. Сузана си помисли, че това е съвършено копие на Неоткритата врата. Върху нея пишеше „ХУДОЖНИКЪТ“ и дръжката бе направена от лъскав метал, лишен от каквито и да е инкрустации, но това нямаше никакво значение. Тъмнокожата жена беше премълчала за кръстосаните моливи, защото единствената функция на този символ бе да я накара да прозре какво точно трябва да стори.

„Само карта не ми нарисуваха“ — помисли си тя и се зачуди защо всичко трябва да е толкова трудно и толкова тайнствено, ала знаеше, че никога няма да открие задоволителен отговор… освен че такава бе човешката природа, нали така? Важните отговори никога не идваха лесно.

Патрик отново извика — този път в интонацията му се долавяха въпросителни нотки. Сузана внезапно си даде сметка, че горкото дете навярно умира от притеснения, и то съвсем оправдани — току-що бе изпълнил първата си поръчка и искаше да узнае дали неговият patrono d’arte е доволен от нея.

— Чудесна е, Патрик — похвали го безногата жена. — Направо страхотна!

— Да — съгласи се Роланд и взе скицника. Вратата изглеждаше също като онези, на които се бе натъкнал, докато бродеше край брега на Западния океан, а силите му се топяха от отровните ухапвания на чудовищните ракообразни. Сякаш бедното, лишено от език същество беше надзърнало в главата му и бе видяло истинския образ на някоя от тези врати, преди да я сътвори на белия лист.

Междувременно Сузана се оглеждаше отчаяно наоколо и когато запълзя към края на светлия периметър, Стрелеца трябваше да й извика рязко, напомняйки й, че Мордред навярно дебне нейде в мрака, а мракът е негов приятел.

Въпреки че изгаряше от нетърпение да зърне час по-скоро вратата, тя послуша спътника си, тъй като си спомняше много добре какво се бе случило с майката на Мордред и колко бързо от тялото й не бе останало нищо друго освен една куха обвивка. Връщането й причини почти физическа болка. Роланд й бе казал, че очаква да зърнат Кулата в края на утрешния ден. Тъмнокожата жена се опасяваше, че ако я зърне, навярно ще попадне под властта й и ще се поддаде на вълшебството й. Сега все още имаше възможност за избор — между вратата и Кулата — и бе твърдо решена да избере вратата, ала с всеки изминал ден влиянието на Кулата ставаше все по-силно, а пеещите гласове — все по-сладостни. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално.

— Не я виждам — въздъхна отчаяно тя. — Сигурно съм се заблудила. Сигурно няма никаква проклета врата. О, Роланд…

— Не мисля, че си се заблудила — каза й Стрелеца. Говореше с явна неохота, но като човек, който има дълг за изплащане. И това бе самата истина, каза си мъжът — нали той я бе хванал за врата, издърпвайки я в този свят, където тя бе овладяла изкуството да убиваш, бе открила любовта на живота си и сетне я бе изгубила? Не беше ли отговорен той самият за настоящата й мъка? Не беше ли длъжен да й помогне, ако имаше тази възможност? Желанието му да я задържи до себе си — и по този начин да изложи на риск живота й — си беше чиста проба егоизъм и нещо недостойно за стрелец като него.

Нещо повече — беше недостойно за любовта и уважението, които изпитваше към нея. Сърцето му се късаше при мисълта да я остави да си тръгне — тя бе последното късче от неговия странен и изумителен ка-тет, — но ако тя искаше (и се нуждаеше) от това, щеше да се покори на волята й. И си мислеше, че ще съумее да го стори, тъй като бе видял в рисунката на Патрик нещо, което Сузана бе пропуснала. Не ставаше въпрос за нещо, което беше там, а за нещо, което липсваше.

— Погледни — каза нежно Стрелеца, посочвайки нарисуваната врата. — Виждаш ли колко силно се е старал да ти достави удоволствие, Сузана?