Преминаха през някаква кухня — препълнена с лъскави машини от неръждаема стомана, бръмчащи приглушено, — която бе доста различна от старинната готварница под замъка Дискордия, където Сузана се бе озовала в тодаш. Пътешествениците видяха бъркотията, останала след като Найджъл бе приготвил сандвичите им, но не забелязаха никакви следи от плъхове — живи или мъртви. Въпреки това обаче никой не отбеляза този факт.
Чувството на Сузана, че ги наблюдават, ту се появяваше, ту изчезваше.
Минаха през кухненския килер и се озоваха в уютно тристайно апартаментче, където Найджъл навярно окачваше шапката си, тъй да се каже. Нямаше спалня, ала зад дневната и стаята, пълна с наблюдателно оборудване, имаше чудесен кабинет с писалище от дъбово дърво, кресло, халогенна лампа за четене, а етажерките по стените бяха отрупани с книги. Компютърът на бюрото беше произведен от „Норт Сентрал Позитроникс“, което не изненада никого. Роботът им донесе одеяла и възглавници, за които ги увери, че са съвсем чисти.
— Сигурно спиш прав, но си мисля, че когато четеш, предпочиташ да се отпуснеш в това кресло — отбеляза Еди.
Точно тъй си е, едно-две-триги — отговори домашният помощник, — ’щот обичам хубавите книги. Така съм програмиран.
— Ще спим шест часа, после ставаме — обяви Роланд.
Междувременно Джейк се зае да разглежда книгите. Ко пристъпваше до него, вечно покрай петите му, докато момчето оглеждаше гръбчетата на томовете и от време на време изваждаше по някой, за да го разлисти.
— Има произведения на Дикенс, както изглежда… — започна — на Стайнбек… Томас Улф… Зейн Грей19… някакъв си Макс Бранд20… Елмор Ленард… и вечно популярния Стив Кинг.
Останалите трима от ка-тета също се приближиха и разгледаха двете полици с книгите на Стивън Кинг, които бяха повече от трийсетина — четири от тях имаха внушителна големина, а две бяха огромни като енциклопедии. Очевидно Кинг беше станал доста продуктивен след Бриджтън. Последното му произведение се казваше
Сузана разпита робота, който каза, че никога не е виждал книга от Стивън Кинг, в която да става дума за Роланд от Гилеад или за Тъмната кула. После килна рязко главата си наляво и започна да брои на френски, този път до десет.
— Въпреки това — започна Еди, след като Найджъл се оттегли от стаята, докато тракаше и стържеше — се обзалагам, че има много информация, която да използваме. Роланд, смяташ ли, че трябва да опаковаме книгите на Стивън Кинг и да ги вземем с нас?
— Може би — рече Стрелеца, — но няма да го направим, понеже може да ни объркат.
— Защо казваш това?
Роланд само поклати глава. Всъщност не знаеше, ала беше сигурен, че е прав.
ЧЕТИРИ
Нервният център на Експериментална станция „Дъга 16“ се намираше на четири нива по-надолу от Залата за екстракции, кухнята и Школата на Найджъл. Ако някой искаше да влезе в Контролния корпус, трябваше да мине през преддверието във формата на капсула, което се отваряше отвън чрез последователното използване на три идентификационни карти. Вътре имаше повече от десетина помещения, ала нас ни интересува само онова с телевизионните монитори и приспособленията за сигурност. Едно от тези приспособления управляваше малобройна, но ожесточена армия от роботи-преследвачи и убийци, въоръжени със сничове и лазерни пистолети; друго можеше да разпространи отровен газ (от същия вид, който бе използвал и Блейн Моно, за да изтрови жителите на Луд), в случай че вражеските сили превземеха станцията. Което от гледната точка на Мордред Дисчейн вече се бе случило. Той се опита да активира ловците-убийци и отровния газ; ала нищо не се получи. Сега Мордред беше с окървавен нос, посиняваща цицина на челото и подута долна устна, защото бе паднал от стола, на който седеше, и се бе изтърколил на земята, надавайки пискливи, детински викове, които изобщо не отразяваха силата на яростта му.
Да ги гледа на пет различни екрана и да не може нито да ги убие, нито да ги нарани! Нищо чудно, че беше разгневен! Сега усещаше как живата тъмнина отново го обгръща — тъмнината, която ознаменуваше преобразяването му, — ето защо се опита да се успокои, за да попречи на промяната. Вече бе открил, че трансформацията от човешкия към паякообразния му облик (и обратно) поглъща потресаващо количество енергия. Навярно по-нататък това нямаше да има чак такова голямо значение, ала сега трябваше да внимава, за да не умре от глад като пчела след полски пожар.
Това, което ще ви покажа, е по-странно от всичко, което сме видели досега, и трябва да ви предупредя, че в началото може да ви се прииска да се засмеете. В това няма нищо лошо. Смейте се, щом трябва. Само не откъсвайте око от онова, което гледате, защото тази твар може да ви стори зло дори и във въображението ви. Не забравяйте, че тя има двама бащи — и двамата убийци.
ПЕТ
Сега, само няколко часа след раждането му, мъничето на Мия вече тежеше над десет килограма и изглеждаше като здраво шестмесечно бебе. Единствената му одежда се състоеше от импровизираната хавлиена пелена, която му бе сложил Найджъл, когато го бе нахранил за пръв път с дивеч от околностите на Когана. Детето определено
Наистина беше ужасно. Да паднеш от стола и да не можеш да направиш нищо друго, освен да лежиш на земята, да махаш с ръчички и крачета, да кървиш и да цивриш! ДНК 45932 можеше веднага да дойде да го вземе — роботът-иконом можеше да се съпротивлява на заповедите на сина на Краля, доколкото оловна тежест, хвърлена от висок прозорец, можеше да се съпротивлява на земното притегляне, — ала Мордред не се осмеляваше да го извика. Кафявата кучка и без това вече бе заподозряла, че нещо с Найджъл не беше наред — тази мръсница бе адски наблюдателна, а синът на Краля беше изключително уязвим. Можеше да контролира и най-малката машинка в станция „Дъга 16“ — да комуникира с машините бе само един от многобройните му таланти, — но докато лежеше на пода на стаята с надпис „КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР“ на вратата (много отдавна, преди светът да се промени, я наричаха „Главата“), Мордред осъзна колко малко машини бяха останали. Нищо чудно, че баща му искаше да срине Кулата и да започне отначало! Този свят за нищо не ставаше.
Трябваше да се преобрази отново в членестоногия си облик, за да се качи на стола, където пак да се превърне в човек… и когато най-накрая направи това, стомахът му вече стържеше от глад, а киселият вкус в устата му бе нетърпим. Енергията му се изтощаваше не само от преобразяването му — паякообразният му вид бе по-близък до истинската му същност и когато беше в този облик, метаболизмът му бе много по-бърз и енергичен. Мислите му също се променяха и в това имаше нещо привлекателно, тъй като човешките му мисли бяха оцветени от емоции (върху които той нямаше никакъв контрол, макар и да подозираше, че с времето нещата щяха да се променят), което бе доста неприятно. Когато беше паяк, мислите му не бяха истински мисли, не и в човешкия смисъл на думата, а тъмни, бушуващи импулси, надигащи се от някакво влажно вътрешно пространство. Те го караха да
и
