Тъмната кула

и

(ГРАБИ)

и

(УБИВА)

Множеството възхитителни начини да върши тези неща отекваха из рудиментарното съзнание на дан- тета като огромни машини с ярки фарове, които профучаваха незабелязани през най-мрачното време на света. Да мислиш по този начин — да забравиш за човешката си половина — бе невероятно привлекателно, ала Мордред си каза, че да направи това сега, когато бе изключително уязвим, беше равносилно на самоубийство.

И за малко да стане така. Гой вдигна дясната си ръка — розова, гладка и голичка, — за да може да погледне десния си хълбок. Точно там го бе простреляла кафявата кучка и въпреки че Мордред бе пораснал значително оттогава и бе удвоил както височината, така и теглото си, раната още не се бе затворила и от нея се процеждаше кръв и някаква тъста тъмножълта субстанция с отвратителна миризма. Гой си мислеше, че тази рана в човешкото му тяло никога няма да зарасне, тъй както никога нямаше да му порасне нов крак на мястото на този, който черната мръсница бе откъснала с изстрела си. И ако тя не се беше препънала ка; той не се съмняваше в това — куршумът щеше да отнесе главата вместо крака му и тогава играта щеше да приключи, защото…

В този момент се разнесе някакво дрезгаво стържещо бръмчене. Мордред погледна към монитора, който показваше вратата към Контролния корпус, и видя, че роботът-иконом стои там с торба в едната си ръка. Торбата потрепваше и устата на чернокосото, непохватно повито бебе, седнало пред многобройните монитори, веднага започна да се пълни със слюнка. Мъничето протегна ръчичка и натисна няколко бутона. Външната врата на Контролния корпус се плъзна настрани и Найджъл пристъпи в преддверието, което бе построено като противогазово убежище. Мордред незабавно се насочи към бутоните, отварящи вътрешната врата с комбинацията 2-5-4-1-3-1-2-1, но движенията му още не бяха прецизни и явно бе сбъркал някоя цифра, защото бе възнаграден с поредната порция бръмчене и един вбесяващ женски глас (вбесяващ, защото му напомняше за гласа на кафявата кучка) каза: „ВИЕ ВЪВЕДОХТЕ ПОГРЕШЕН КОД ЗА СИГУРНОСТ ЗА ТАЗИ ВРАТА. МОЖЕТЕ ДА ОПИТАТЕ ОТНОВО ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ. ДЕСЕТ… ДЕВЕТ…“

Ако можеше да говори, новороденото с радост би изкрещяло „Да ти го начукам!“, ала още не можеше. Най-доброто, което можеше да стори, бе да гука и да се лигави по бебешки, което със сигурност би накарало Мия да заликува от майчина гордост. Нямаше нерви да се занимава пак с проклетите бутони, защото изгаряше от нетърпение да получи онова, което роботът носеше в торбата. Плъховете (предполагаше, че са плъхове) този път бяха живи. Живи, за бога, кръвта още течеше във вените им.

Мордред затвори очи и се концентрира. Червената светлина, която Сузана бе видяла преди първото му преобразяване, отново обгърна тялото му, като започна от главата и стигна до обагрената му в пурпурно лява петичка. Когато сиянието отслабна, кръвта и гнойта потекоха по-силно от раната на хълбока му и бебето извика от болка. Дясната му длан се стрелна към раната и после започна да размазва кръвта по коремчето му с кръгови движения, сякаш така щеше да намали болката. За миг около тялото му проблесна черен ореол, а човешкият му облик потрепери, ала този път новороденото не се преобрази. Мордред се отпусна тежко на стола, дишайки запъхтяно, а от пениса му шурна тънка струйка урина, която навлажни предницата на хавлиената кърпа, която му служеше за пелена. Изпод контролното табло пред стола се чу приглушен пукот, а вратата с надпис „ГЛАВЕН ВХОД“ плавно се отвори.

Найджъл пристъпи тежко в помещението. Металната му глава не спираше да се върти, а езиците, на които бе започнал да брои, вече не бяха два или три, а над десетина.

— Сър, наистина не мога да продължа да…

Мордред обаче не обърна никакво внимание на думите му. Той загука радостно („гу-гу-га-га“) и протегна розовите си ръчички към торбата. Мисълта, която изпрати на домашния помощник, бе ясна и студена: „Млъквай. Дай ми това, което искам“.

Роботът-иконом остави товара си в скута му. Отвътре се чу някакво писукане, наподобяващо човешка реч, и младенецът най-накрая осъзна, че това, което шаваше и риташе вътре, бе едно-единствено създание. Не плъх, а нещо по-голямо! По-голямо и с повече кръв!

Той отвори торбата и надникна. Обрамчени в златисто очи впериха умоляващия си взор в него. За миг Мордред си помисли, че това е някаква птица — онази птица, която лети през нощта и прави „буху-буху“, не можеше да се сети за името й, но после забеляза, че животинчето имаше козина, а не пера. Беше трокен, известен в повечето части на Средния свят като рунтавелко; и, съдейки по вида му, донесеното от Найджъл зверче съвсем скоро бе престанало да суче от майка си.

„Спокойно, миличко, спокойно — насочи мислите си към него Мордред, докато устата му се пълнеше с лиги. — И двамата сме на един хал, мое мъничко приятелче — и ти, и аз сме сиротни дечица, останали без майки в един жесток, студен свят. Само стой неподвижно и ще те даря с утеха.“

Да си имаш работа с толкова малко и простичко създание не беше кой знае колко по-различно от това да си имаш работа с машините. Мордред надзърна в мислите му и откри възела, контролиращ волята му. После се протегна с мисловната си ръка — ръката, изградена от волята му — и я сграбчи. За момент в съзнанието му отекнаха изплашените, боязливи мисли на зверчето

(не ме наранявай моля те не ме наранявай; моля те остави ме да живея; искам да живея да си играя да живея; моля те не ме наранявай моля те не ме наранявай моля те остави ме да живея)

и той им отговори:

„Всичко е наред, не се страхувай, приятелче, всичко е наред.“

Пухкавото зверче в торбата (Найджъл го бе открил в хангара, където бе разделено от майка си, братята и сестрите си със затварянето на автоматичната врата) се успокои. Не вярваше особено на тези думи, макар че много му се искаше да вярва.

ШЕСТ

Осветлението в Школата на Найджъл бе намалено до една четвърт от капацитета на лампите. Когато Ко започна да скимти, Джейк веднага отвори очи. Другите продължиха да спят.

„Какво има, Ко?“

Четириногият му приятел не отговори — само продължи да скимти. Обрамчените му в златисто очи бяха вперени в потъналия в сенки далечен ъгъл на стаята, сякаш там имаше нещо ужасно. Джейк си спомни как се взираше по същия начин в другия край на спалнята си, след като се будеше от кошмарите, в които бе сънувал чудовището на Франкенщайн, Дракула или

(Тиранозагорял кекс)

някакво друго страшилище. Сега, мислейки си, че рунтавелковците също имат кошмари, той отново се опита да докосне съзнанието на Ко. В началото нямаше нищо, след което се появи неясният образ

(очи… златисти очи, обгърнати от мрак)

на нещо, което би могло да бъде рунтавелко в торба.

— Шшшш — прошепна момчето в ухото на Ко, прегръщайки пухкавото животинче. — Не ги събуждай, те имат нужда от сън.

— Сън — повтори тихо зверчето.

— Сънувал си лош сън — успокояваше го Джейк. — Понякога и аз сънувам такива неща. Те не са истински. Няма нищо страшно. Никой няма да те сложи в торба. Хайде, заспивай отново.

— Ново. — Ко положи носле върху предните си лапички. — Ко-бъде-тих.

„Добро момче — помисли си Джейк. — Лека нощ.“

Ала обрамчените в златисто очи на рунтавелкото останаха отворени още известно време, без тревогата в тях да изчезне. Накрая Ко намигна на момчето и ги затвори. Миг по-късно обаче отново се ококори в тъмното. Някъде, съвсем наблизо, бе издъхнал негов събрат… ала смъртта беше неотменима част от живота и винаги щеше да бъде.

Ко заспа и започна да сънува как се разхожда заедно с Джейк под Луната на търговеца. Докато се