Тъмната кула

как потриваш хълбока си с ръка, която трепери…“

Гледайте, щом искате. Пред вас седи едно бебе, чиято нежна розова кожа е оплескана с кръв. Едно бебе, което плаче — безмълвно и зловещо. Едно бебе, което знае едновременно твърде много и твърде малко, и въпреки че трябва да държим пръстите си далеч от устата му (ще ги отхапе; ще ги отхапе като новоизлюпено крокодилче), можем да го съжалим мъничко. Ако ка е като влак — а тя е точно това; огромен, бърз като светкавица монорелсов влак, може би нормален, а може би не, — то този гаден малък ликантроп21 е най-уязвимият му заложник, но е привързан не за релсите като малката Нел22, а за локомотива.

Навярно ще ви каже, че има двама бащи, и може би в това има зрънце истина, но всъщност няма нито баща, нито майка. Той изяде майка си жива, право ви думам, изяде я наистина, тя беше първото му угощение, ала какъв избор всъщност имаше? Той е последното чудо, избълвано от все още несринатата Тъмна кула, чудовищното бракосъчетание на рационалното и рационалното, на естественото и свръхестественото ала в момента е сам… и много гладен. Съдбата може да го е гласяла да властва над множество вселени (или да бъде техният разрушител), но до този момент единственото нещо, над което бе успял да установи контрол, беше старият домакински робот, който вече бе достигнал полянката в края на пътя.

Това бебе гледа спящия стрелец с любов и омраза, отвращение и копнеж. Да предположим обаче, че отиде при тях и не бъде убито? Ами ако те го посрещнат радушно и го приемат в редиците си? Абсурдна идея, напълно съм съгласен с вас, ала да я приемем заради спора. В такъв случай ще трябва да се преклони пред Роланд и да го приеме като свой дин, а това е нещо, което Мордред никога, никога, никога няма да стори.

Трета главаСветещата жица

ЕДНО

— Ти ги наблюдаваше — каза един приятен, леко насмешлив глас. После си затананика малко от една детска песничка, която Роланд помнеше от ранното си детство: — „Китка, китка магданоз, Джаки пак вре своя нос — всичко иска да узнай, любопитен ба-боу, сай!“ Хареса ли ти това, което видя преди да заспиш? Видя ли ги как продължават напред, докато светът около тях се руши?

Навярно бяха изминали десет часа, откакто домашният помощник Найджъл бе изпълнил последното си задължение. Мордред, който всъщност бе заспал дълбоко, веднага се разсъни и обърна глава към непознатия. Не беше особено изненадан, когато видя мъж със сини дънки и анорак с качулка, стъпил на сивите плочки на Контролния център. Снаряжението му захабен брезентов чувал — лежеше до краката му. Скулите му бяха румени, лицето му — красиво, а очите — пламтящи. В едната си ръка държеше автоматичен пистолет и докато се взираше в сляпото око на дулото му, Мордред Дисчейн осъзна за втори път, че дори боговете могат да умрат, след като божествената им природа е замърсена с човешка кръв. Ала той не се страхуваше. Не и от този човек. Синът на Пурпурния крал погледна към мониторите, които показваха апартамента на Найджъл, и видя, че непознатият бе прав — натрапниците ги нямаше.

Усмихнатият странник, който сякаш бе излязъл от пода, вдигна ръка и подгъна края на качулката си, за да покаже хастара. Мордред зърна нещо метално и лъскаво. От вътрешната страна на плата бяха зашити преплетени жици.

— Това е моята „мозъчна шапка“ — каза новодошлият. Не мога да прочета мислите ти, което е минус, но пък и ти не можеш да надзърнеш в главата ми, а това…

(… а това определено не е за пренебрегване, какво ще кажеш?)

— … а това определено не е за пренебрегване, какво ще кажеш?

На униформата му се виждаха две нашивки. Едната изобразяваше птица — орел, не буху-буху птицата — и под нея пишеше „Армия на Съединените щати“, а другата се състоеше само от едно име: „РАНДАЛ ФЛАГ“. Мордред откри (без да се изненада особено от този факт), че може да чете с лекота.

— Защото, ако приличаш на баща си — на червения си баща, — значи умствените ги способности надхвърлят обикновената комуникация. — Мъжът с анорака се изхили. Не искаше Мордред да разбере, че се боеше. Навярно се мъчеше да убеди и себе си, че не се бои и че е дошъл тук по собствена воля. Дори и да беше така, това нямаше никакво значение за младенеца, както не го интересуваха и плановете, които клокочеха в главата на непознатия като вряща супа. Дали този мъж наистина вярваше, че „мозъчната шапка“ скрива мислите му? Мордред се вгледа по-внимателно, надзърна по-дълбоко и видя, че отговорът на този въпрос е „да“. Много удобно.

— Както и да е, вярвам, че малко предпазливост никога не е излишна. Предпазливостта винаги е най- мъдрата тактика — как иначе щях да оцелея след разгрома на Фарсън и падението на Гилеад? Не бих искал да влезеш в главата ми и да ме накараш да скоча от някоя висока сграда, нали разбираш? Всъщност защо изобщо би го направил? Имаш нужда от мен, особено след като тази кофа с болтове спря да дрънка и ти си просто едно ба-боу, което не може да завърже собствените си пелени около дрисливото си дупе!

Непознатият — който изобщо не беше непознат — се засмя. Мордред седеше на стола и го наблюдаваше. На едната буза на бебето се виждаше розова резка, защото бе заспало с ръчичка, притисната към мъничкото му лице.

— Мисля, че можем да общуваме добре, ако аз говоря, а ти кимаш за „да“ и поклащаш глава за „не“ — продължи новодошлият. — Ако не разбираш нещо, потропай по стола си. Доста просто, нали? Съгласен ли си?

Мордред кимна. Пронизващият поглед на тези сини очи действаше изнервящо на мъжа — tres изнервящо, — ала той се опита да не го покаже. Отново се запита дали идването тук беше правилно решение, но се движеше по следите на Мия още откакто бе забременяла. Да, играта наистина бе опасна, ала сега имаше само две същества, които можеха да отключат вратата в подножието на Кулата, преди тя да е рухнала… което щеше да стане съвсем скоро, защото на писателя му оставаха броени дни живот в този свят и последните книги за Кулата — три на брой — щяха да останат ненаписани. В последната, която бе написана в този ключов свят, ка-тетът на Роланд беше прогонил сай Рандал Флаг от призрачния Зелен дворец на междущатската магистрала — палат, който бе заприличал на Еди, Сузана и Джейк на Замъка на великия и страшен Оз (или Оз Зеленият крал, ако така ви е угодно). Тогава почти бяха успели да убият стария познайник на Роланд — Уолтър о’ Дим, — довеждайки събитията до нещо, което доста хора без съмнение щяха да сметнат за щастлив край. Ала след шестстотинте страници на „Магьосникът“ Стивън Кинг не бе написал и една дума за Роланд и Тъмната кула… и ето това според Уолтър беше наистина щастлив край. Жителите на Кала Брин Стърджис, тъпоумните деца, Мия и нейното мъниче — всички тези неща все още дремеха в зародишно състояние в подсъзнанието на писателя, подобно на безжизнени създания, заключени зад неоткрита врата. А сега вече, както смяташе Уолтър, беше прекалено късно да бъдат освободени. Колкото и бързо да бе писал Кинг през своята кариера — безспорно талантлив писател, който се бе превърнал в непретенциозен (но богат) уличен художник, нещо като Алджернън Суинбърн23 на прозата, ако ви е угодно, — сега не би успял да натрака и първите петстотин страници от книгите, които му оставаха, дори да работеше денонощно… защото времето му изтичаше.

Вече бе твърде късно.

Писателят беше имал избор и Уолтър добре знаеше това — тогава той беше в Le Casse Roi Russe и бе надзърнал в кристалната сфера, която Червеният дъртофелник тогава все още притежаваше (макар че сега без съмнение магическото кълбо се търкаляше забравено в някой ъгъл). През лятото на 1997 Кинг вече знаеше историята за Вълците, близнаците и летящите чинии, наречени оризии… ала не му се искаше да се нагърбва с такава тежка работа. Ето защо вместо с нея се захвана с книга, състояща се от взаимосвързани разкази, наречена „Сърца в Атлантида“, и даже в настоящия момент авторът киснеше в дома си на Търтълбек Лейн (където нито веднъж не бе видял дори един пришълец) и прахосваше последните мигове от живота си, пишейки за мира, любовта и Виетнам. Не можеше да се отрече, че един от персонажите в книгата, на която се падаше честта да бъде последната