Тъмната кула

унасяше, момчето улови съновидението му и двамата потънаха в царството на бляновете, понесени на крилете на един и същ сън.

„Кой е умрял, Ко?“ — попита Джейк под едноокия всезнаещ блясък на Търговеца.

„Ко — каза четириногият му приятел. — Делах.“ Много.

Рунтавелкото не каза нищо повече под оранжевото сияние на луната; всъщност бе открил сън в съня си и там Джейк също го придружи. Този сън беше по-хубав. В него двамата си играеха заедно под ярките слънчеви лъчи. По едно време към тях се приближи друг рунтавелко — доста тъжен, съдейки по вида му. Той се опита да ги заговори, но нито Джейк, нито Ко можаха да го разберат, понеже говореше на английски.

СЕДЕМ

Мордред още не беше достатъчно силен, за да извади животинчето от торбата, а Найджъл или не искаше, или не можеше да му помогне. Роботът стоеше прав до вратата на Контролния център и мяташе френетично главата си наляво-надясно, като не спираше да брои и да стърже по-силно от всякога. Неприятна миризма на изгоряло бе започнала да се излъчва от механичните му вътрешности.

Новороденото най-накрая успя да преобърне торбата и животинчето, което навярно нямаше и половин годинка, падна в скута му. Очите му бяха полуотворени, ала жълто-черните им орбити бяха мътни и безжизнени.

Мордред отметна главата си назад и мъничкото му лице се намръщи, докато се концентрираше. Аленото сияние отново пробяга по тялото му и черната му коса започна да се изправя, ала преди космите му да са щръкнали, бебешкото му телце вече беше изчезнало, заменено от черното членестоного туловище. Паякът впи четири от седемте си крайника в пухкавото зверче и го примъкна без никакви усилия до лакомата си паст. За двайсет секунди изсмука всички телесни сокове на пухкавото животинче, след което завря устата си в слабините на бозайника, разкъса меката кожа и погълна червата, които се изсипаха оттам — вкусни, хранителни наденици сочно месо. После продължи по-навътре, издавайки приглушени мяукащи звуци на задоволство, докато прекършваше гръбнака на рунтавелкото и изсмукваше костния му мозък. Повечето енергия беше в кръвта — да, винаги в кръвта, както Предците добре знаеха, — но в месото също се таеше сила. В бебешкия си облик (Роланд бе използвал старинната гилеадска дума за бебе — ба-боу) нямаше да може да поема месо, освен ако не искаше да се задуши. Но като паяк…

Когато оглозга костите на бедния рунтавелко, седмокракото същество го бутна на пода, също както бе направило с изядените останки от плъховете. Найджъл, този предан домашен помощник, се беше погрижил за тях, щеше да се погрижи и за трупа на животното, което току-що бе донесъл. Роботът обаче стоеше неподвижен. Мордред му изпрати мисловен сигнал „Найджъл, трябваш ми!“, ала не последва никакъв резултат. Синът на Краля му изпрати същата мисъл още няколко пъти, но ефектът беше същият. Миризмата на изгоряла пластмаса бе станала достатъчно силна, за да активира вентилаторите, разположени на тавана. ДНК 45932 стоеше неподвижно, завъртял незрящото си лице наляво. Това му придаваше странно любопитен вид — сякаш роботът бе умрял, преди да зададе някой фундаментален въпрос от рода на „Какъв е смисълът на живота?“ или „Кой сложи галошите в супата на госпожа Мърфи?“. Какъвто и да бе случаят, с кариерата му на ловец на плъхове и рунтавелковци бе свършено веднъж завинаги.

В момента Мордред се чувстваше преизпълнен с енергия, но той знаеше, че това няма да продължи дълго. Ако останеше в паякообразния си облик, щеше да изгори този нов резервоар на сили даже още по- бързо. А ако се върнеше към бебешкото си тяло, нямаше да може дори да слезе от стола, на който седеше, камо ли пък да сложи отново пелената си — която, естествено, се бе смъкнала от тялото му, когато се бе преобразил. Въпреки това трябваше да възвърне човешкия си вид, защото изобщо не можеше да мисли ясно в членестоногата си форма.

Белият израстък на гърба му затвори човешките си очи и черното туловище бе обгърнато от кървавочервена пелена. Седемте крайника се прибраха обратно в тялото и изчезнаха. Израстъкът започна да се издува и да придобива чертите на истинско бебешко лице, докато тялото под него се превръщаше в човешко, а очите му — сините му, хладни очи на стрелец — проблеснаха. Трансформацията се извърши със светкавична бързина — клетките му бяха попълнили енергийните си запаси от кръвта и месото на рунтавелкото, ала Мордред си даваше сметка, че значителна част от енергията му (нещо като пяната на върха на чаша бира) се бе стопила. Това не се дължеше само на преобразяването; бързият му растеж изискваше почти непрекъснато хранене, а в Експериментална станция „Дъга 16“ имаше дяволски малко храна. Е, запасите от консервирани стоки, вакуумирани храни и енергийни напитки никак не бяха малко, но те изобщо не можеха да дадат на организма му това, от което се нуждаеше. Трябваше му прясно месо, а повече от прясното месо му трябваше кръв. Животинската кръв едва засищаше огромните му нужди — съвсем скоро щеше да му е необходима човешка кръв, или темповете на растежа му щяха първо да се забавят, а после съвсем да спрат. Болката от гладуването щеше да го дълбае като свредел, ала тази болка щеше да е нищо в сравнение с умственото и душевното страдание да ги наблюдава на различните видеоекрани — живи и наново събрани в шибаната си задруга, обединени от целта си.

Страданието да го гледа — него, Роланд от Гилеад.

Как, запита се Мордред, бе узнал нещата, които знаеше? От майка си? Една част може би да, защото бе усетил как милиони мисли и спомени на Мия (доста от тях задигнати най-безсрамно от Сузана) преливат в него, докато я поглъщаше. По същия начин усвояваха информация и Предците, но откъде можеше да знае това? Един немски вампир например можеше да изпие кръвта на французин и да проговори на френски, сякаш това бе родният му език — след седмица или месец обаче (ако не упражняваше езика), умението му щеше да започне да избледнява, също като спомените на жертвата му…

Ала откъде би могъл да знае подобно нещо?

Имаше ли някакво значение всъщност?

Сега ги гледаше как спят. Момчето Джейк се бе събудило, но само за кратко. По-рано Мордред ги беше наблюдавал как се хранят — четиримата глупаци и рунтавелкото — заедно, разполагайки се в кръг. Винаги в кръг — сядаха в кръг дори и когато спираха за пет минутки по време на поход, — като правеха това абсолютно несъзнателно, сякаш искаха да изолират останалата част от света. Мордред нямаше кръг. Макар и невръстен, той вече бе разбрал, че навън е неговото ка, също както ка на зимния вятър беше да фучи само през половината компас — от север на изток и оттам отново на север. Приемаше това, макар че продължаваше да ги гледа с възмущението на един външен наблюдател, който знае, че ще ги нарани и че ще ликува злорадо. Той принадлежеше на два свята — на Първоначалието и на Ам, на гадош и на годош, на Ган и Гилеад. Нещо като Исус Христос, само дето беше по-чист от богочовека на овцете. Богочовекът на овцете имаше един истински баща, който се намираше в предполагаемите небеса, и втори баща, който се намираше на Земята. Горкият стар Йосиф! Носеше рога, сложени му от самия Господ Бог!

Мордред Дисчейн, от друга страна, имаше двама истински бащи. И единият от тях сега спеше на монитора пред него.

„Стар си, татко“ — помисли си младенецът. Подобни мисли му доставяха злостна наслада; същевременно го караха да се чувства гаден и незначителен, нищо повече от… добре де, от паяк, който виси на паяжината си, изплетена в ъгъла. Мордред беше близнаци и щеше да си остане близнаци, докато Роланд от Елд не умреше и последният ка-тет не бе разрушен. А какъв беше този сълзлив глас, който го караше да отиде при Роланд и да му каже „татко“? Да нарече Еди и Джейк свои братя, а Сузана — своя сестра? Това бе наивният глас на майка му. Щяха да го убият, преди да е успял да изрече и една-единствена дума (да предположим, че междувременно се е научил да говори). Щяха да отрежат топките му и да нахранят с тях зверчето на дрисливия сополанко. Щяха да заровят кастрирания труп и да се изсерат на земята, където лежеше, след което да продължат по пътя си.

„Много си дърт, татко, вече куцаш като старец, а отгоре на всичко в края на деня те виждам