Тъмната кула

Стрелеца кимна, давайки знак, че я разбира напълно.

— Добре, ала искам да ми кажеш как стигна до този девар-тет — нареди, след което се обърна към момчето. — Искам същото и от теб, Джейк.

— Девар-тет — повтори Еди. Фразата му звучеше познато. Дали я беше чул покрай Чевин от Чайвен, бавния мутант, чиито злочестини Роланд бе прекратил в Ловъл? Май беше така. — Какво е това?

Неговият дин протегна ръка и посочи към десетките легла, всяко от които бе снабдено с подобни на шлемове приспособления и сегментирани стоманени маркучи; креватчета, където само боговете знаеха колко дечица от Калите биваха полагани и съсипвани.

— Означава малък затвор или килия за изтезания — обясни Роланд.

— На мен хич не ми изглежда малък — обади се Джейк. Не можеше да каже колко точно са креватчетата, но предполагаше, че надхвърлят триста. Минимум.

— Не е изключено да се натъкнем и на по-голям, преди да сме приключили с работата си. Разкажи историята си, Сузана, и ти също, Джейк.

— Накъде ще поемем след това? — попила Еди.

— Навярно историята сама ще ни покаже — отвърна му Роланд.

ДВЕ

Роланд и Еди изслушаха с безмълвен интерес как Сузана и Джейк разказват приключенията си до момента, в който жената започна да говори за Матиесен ван Вик, който й бе дал парите си и й беше наел хотелска стая. Тогава Стрелеца попита Еди за костенурката в подплатата на торбата.

— Не знаех, че е костенурка. Мислех си, че е някакво камъче.

— Разкажи ми отново тази част — каза Роланд.

Еди се замисли, опитвайки се да си припомни (струваше му се, че това се е случило преди стотици години) как той и татко Калахан бяха отишли в Пещерата на портала и бяха отворили кутията от призрачно дърво, където се намираше Черната тринайсетица. Очакваха магическата сфера да отвори вратата, и точно така беше станало, ала преди това…

— Сложихме кутията в торбата — рече Еди, — тази с надписа „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕИ“ в Ню Йорк и „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — в Кала Брин Стърджис. Нали си спомняте?

Помнеха.

— Тогава напипах нещо в подплатата. Казах на Калахан и той ми рече, че… — младият мъж се замисли, — че сега не му е времето да се занимаваме с това. Или нещо подобно. Съгласих се. Май си помислих нещо от сорта, че си имаме достатъчно мистерии, за да се блъскаме и над тази. Спокойно можеше да почака. Роланд, кой, в името на Бога, е сложил това нещо в торбата, как мислиш?

— Като заговорихме на тази тема, кой е оставил торбата в празния парцел? — попита Сузана.

— А ключа? — добави Джейк. — Намерих ключа за къщата на Дъч Хил в същия парцел. Възможно ли е да е била розата? Дали розата по някакъв начин… не знам… ги е сътворила?

Роланд заумува над това.

— Според мен — каза той след малко — по-скоро сай Кинг е оставил тези знаци и сигули.

— Писателят — поясни Иди. Гой обмисли идеята, после бавно кимна. Имаше смътни спомени за нещо от гимназията, наречено „бог от машината“. Имаше си и засукан латински термин за него, ала младият мъж не можеше да се сети за него. Навярно бе зает да драска името на Мери Лу Кенопенски на чина, докато другите деца си записваха прилежно в тетрадките. Основната идея се състоеше в следното — когато някой драматург се озовеше в задънена улица, можеше да се измъкне от ситуацията с помощта на бог, който се спускаше на сцената в изрисувана с цветя каляска и спасяваше героите, изпаднали в беда. Този похват най-вероятно доставяше голямо удоволствие на по-религиозната част от театралната аудитория, която вярваше, че Господ — не тази спецефектова версия, спускана на сцената от някаква невидима за зрителите платформа, а Този, който бе на Небето — наистина спасяваше хората, които го заслужаваха. Подобни представи без съмнение бяха излезли от мода през последните векове, ала Еди бе убеден, че популярните романисти — какъвто сай Кинг щеше да стане — вероятно продължаваха да използват тази техника, само дето я вплитаха по-умело в произведенията си. Аварийни шлюзове. Карти с надпис „ИЗЛИЗАШ ОТ ЗАТВОРА“, „ИЗПЛЪЗВАШ СЕ ОТ ПИРАТИТЕ“ или „НЕОБИЧАЙНА БУРЯ ПРЕКЪСВА ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО И ЕКЗЕКУЦИЯТА СЕ ОТЛАГА“. Богът от машината (който всъщност бе авторът) правеше всичко възможно да спаси героя си, за да не завърши историята с изречение като това например: „И тъй ка-тетът бе избит до крак на Джерико Хил и лошите победиха, да живее Дискордия, колко тъжно, но пък следващия път може да имат повече късмет (какъв следващ път, ха-ха), КРАЙ.“

Малки спасителни въжета като ключа. Да не споменаваме миниатюрната костенурка.

— Ако той е написал за тези неща в книгата си — рече Еди, — това трябва да е станало, след като го видяхме през 1977 година.

— Право казваш — съгласи се Роланд.

— Пък и не ми се вярва да си ги е измислил добави младият мъж. — Наистина. Той не е…

— Шарлатанин? — попита с усмивка Сузана.

— Не! — изведнъж се обади Джейк. Беше потресен. — Той е нещо като изпращач. Предавател. — Момчето си мислеше за баща си и за работата му в телевизията.

Бинго! — възкликна Еди и посочи с пръст към него. Тази идея автоматично водеше до друга — в случай че Стивън Кинг не останеше жив достатъчно дълго време, за да вплете тези неща в историята си, ключът и костенурката нямаше да са налице, когато щяха да имат нужда от тях. Джейк щеше да бъде изяден от Пазителя на вратата в къщата на Дъч Хил… ако приемем, че изобщо стигнеше толкова далеч. Дори и да съумееше да избяга от чудовището от Дъч Хил, щеше да бъде разкъсан от Предците — вампирите от първи тип на Калахан, — когато стигнеше до „Дикси Пиг“.

Сузана си помисли дали да им каже за видението, което имаше, когато Мия започваше последното си пътешествие от хотела „Плаза Парк Хаят“ до „Дикси Пиг“. Намираше се в затворническа килия в Оксфорд, Мисисипи, а до слуха й достигаха гласове от някакъв телевизор наблизо. Чет Хънтли. Уолтър Кронкайт, Франк Макджий-телевизионни говорители, които повтаряха имена на мъртъвци. Някои от тези имена — като това на президента Кенеди и братята Дием — й бяха познати, ала други — като Криста Маколиф например — чуваше за пръв път. Тъмнокожата жена бе абсолютно сигурна, че името на Стивън Кинг също беше споменато. Партньорът на Чет Хънтли

(добър вечер, Чет, добър вечер, Дейвид)

беше казал, че Стивън Кинг е бил блъснат от микробус „Дояж“, докато се разхождал недалеч от дома си, и е починал при катастрофата. Според Бринкли писателят бил на петдесет и две години.

Ако Сузана им кажеше това, много неща можеха да се развият по различен начин — или изобщо да не се случат. Тя понечи да включи тази информация в разговора — едно камъче се удря в по-голям камък, който повлича два други и така се получава лавина, — когато бяха сепнати от изщракването на отваряща се врата и шума от приближаващи се стъпки. Всички мигом се обърнаха и Джейк сграбчи една оризия, докато останалите насочиха пистолетите си.

— Спокойно, момчета — измърмори Сузана. — Всичко е наред. Познавам този тип. — После се обърна към ДНК 45932, ДОМАШЕН ПОМОЩНИК, и му рече: — Не очаквах да се видим отново толкова скоро. Всъщност изобщо не очаквах да се срещнем отново. Какво става, Найджъл, стари приятелю?

Ето защо онова, което трябваше да бъде казано, остана неизречено, и deus ex machina, която можеше да се спусне в сублимния момент, за да спаси писателя, застрашен от смъртоносна среща с микробус „Додж“ през късната пролет на деветдесет и девета, си остана там, където си беше — високо над смъртните, улисани да играят ролите си в низините.

ТРИ

Според Сузана най-добрата черта на роботите беше, че повечето от тях изобщо не бяха злопаметни. Найджъл й каза, че не е успял да открие никой, който да поправи визуалното му оборудване (домашният