близо до тях. Когато си наблизо, можеш да видиш истината — те са кръстоска между хуми и тахийни, които се вкопчват в идеята за своето превръщане с абсурдно религиозен плам. Най-лесният начин да накараш една отрепка да те сграбчи в мечешка прегръдка, докато острите й зъби търсят сънната ти артерия, е да заявиш, че единственото превръщане, на което са способни, е да станат по-стари и по-грозни. Червените белези на челата им — Окото на Краля — обикновено изчезват, когато се подвизават в Ключовия свят (или изсъхват като загорели пъпки), а маските им придобиват почти органичен вид, като изключим местата около ушите, където наднича косматата им, осеяна със зъби плът, и ноздрите им, гъмжащи от множество гърчещи се реснички. Кой обаче е толкова невъзпитан, че да си вре гагата в чуждите носове?
Каквото и да си мислят отрепките обаче, видът им определено отблъсква хората дори и когато се намират в Ключовия свят, а никой не иска да подплаши новата плячка, преди да е поставил капаните. Ето защо хумите (прозвище, което кан-той никога не използват, понеже го намират за обидно, като „чернилка“ или „вамп“) провеждат тестовете и интервютата — само хуми и нищо друго, докато не преминеш през някой от функциониращите портали, стоварващи те директно в Тъндърклап.
Тед и стотина други кандидати биват събрани в някаква гимназия, която му напомня онази в Източен Хартфорд. Физкултурният салон е претъпкан с ученически чинове, а подът е покрит с тепихи, за да не могат железните крака на чиновете да надраскат полирания паркет. След първия кръг обаче — деветдесетминутен тест със задачи по математика и английски — половината от тях са празни. След втория — три четвърти. Вторият кръг се състои от странни въпроси, които са изключително субективни, и на няколко пъти Тед дава не този отговор, който смята за правилен, защото мисли — и знае, — че проверяващите искат отговор, различен от този, който той (и повечето хора) биха дали. Ето например един от въпросите:
23. Спирате до току-що преобърнала се кола на не особено оживен път. Вътре е заклещен млад човек, който вика за помощ. Питате: „Ранен ли сте, млади човече?“, на което той ви отговаря: „Мисля, че не!“ В полето наблизо намирате чанта, пълна с пари. Какво правите вие?
а. Спасявате младия човек и му връщате парите.
б. Спасявате младия човек, но настоявате чантата с парите да бъде предадена на местната полиция.
в. Вземате парите и продължавате по пътя си, знаейки, че пътят може и да не е особено оживен, но все някой ще помогне на младия човек.
г. Нищо от гореизброените.
Ако това беше тест за полицейското управление на Сакраменто, Тед щеше да загради „б“, без изобщо да се замисли. Може и да не е нищо повече от най-обикновен скитник, ала майка му не е отгледала глупаци, благодаря. Този избор би бил най-логичният в повечето обстоятелства — сигурният избор, изборът, с който не можеш да направиш грешка. И в случай че искаш да кажеш: „Нямам никаква представа каква е шибаната ситуация, но поне съм достатъчно честен, за да си го призная“, има и отговор „г“.
Тед загражда „в“, но не защото смята, че би постъпил така в дадената ситуация. Ако това се случваше наистина, най-вероятно би спасил младия човек, връщайки парите му (като преди това не пропусне да му зададе няколко въпроса за чантата и произхода на сумата). И ако пострадалият не е престъпник (спомощникът веднага би разбрал това, без значение какво ще му каже „младият човек“) — ето, заповядайте, по живо по здраво, _Vaya con Dios. И защо? Защото Тед Бротиган вярва, че собственикът на магазинчето за бонбони е прав — ТЕ УБИВАТ МАЛКИЯ ЧОВЕК._
Но в крайна сметка загражда „в“ и пет дни по-късно виси в чакалнята на едно фалирало танцово студио в Сан Франциско (предплатили са му билета за влака) заедно с трима други мъже и една намусена тийнейджърка (която се оказва някогашната Таня Лийдс от Брайс, Колорадо). Пет овце от над четиристотинте кози, изсипали се за теста в гимназията, привлечени от примамливата обява. Един процент. И това, както ще открие Бротиган в течение на времето, е удивително висок процент.
По някое време го въвеждат в кабинет, на чиято врата пише „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Помещението е наблъскано с всевъзможни балетни принадлежности, потънали в прах. Някакъв широкоплещест мъж със сурово лице и кафяв костюм седи на сгъваем стол, а навсякъде около него се валят розови плисирани полички. „Като крастава жаба в приказна градина“ — мисли си Тед.
Непознатият се е наклонил, а ръцете му са положени върху слонските му бедра.
— Господин Бротиган — казва той, — не знам дали съм крастава жаба, но мога да ви предложа работата на живота ви. Мога и да ви стисна ръката, да ви кажа колко съм ви задължен дрън-дрън и да ви покажа вратата. Всичко зависи от отговора на един въпрос. Въпрос за въпроса, така да се каже.
Мъжът, чието име е Франк Ермитидж, подава на Тед лист хартия. На него се вижда въпрос 23 — този за младия човек и чантата с пари.
— Заградили сте „в“ — казва Франк Ермитидж. — Сега искам да ми кажете защо — веднага, без абсолютно никакво колебание!
— Защото вие искате да отговоря с „в“ — отвръща Тед без абсолютно никакво колебание.
— И откъде знаете това?
— Аз съм телепат — казва скитащият счетоводител, — а вие търсите точно това. — Опитва се да запази невъзмутимото си изражение и си мисли, че се справя доста добре, но вътрешно прелива от еуфория. Защото си е намерил работа? Не. Защото скоро ще му предложат такава оферта, пред която наградите в телевизионните шоута изглеждат като просешки дарове? Не.
Защото най-накрая някой проявява интерес към това, което може да прави.
Защото най-накрая някой проявява интерес към него.
Работата се оказва истинско гърне с мед, но Бротиган е достатъчно искрен, за да признае, че е щял да продължи дори и да е знаел истината.
— Защото талантът не стои мирен, той просто не знае как да стои мирен — обяснява спомощникът. — Независимо дали е талант за отваряне на сейфове, четене на мисли или делене на десетцифрени числа наум, той крещи да бъде използван. Никога не млъква. Ще те разбуди от най-дълбокия ти сън, крещейки: „Използвай ме! Използвай ме! Използвай ме! Писна ми да седя без работа! Използвай ме, тъпанар такъв, използвай ме!“
Джейк избухна в смях. Той прикри устата си с ръце, ала това не помогна — цялото му тяло се тресеше. Ко го изгледа с черните си очи, около които плуваха златисти пръстени, и се озъби зловещо.
Там, в кабинета с плисираните полички, килнал меката си шапка над късо подстриганата си коса, Ермитидж пита Бротиган дали някога е чувал за „Южноамериканските трудоваци“. Когато Тед отговаря отрицателно, Ермитидж му казва, че консорциум, създаден от богати южноамерикански бизнесмени, предимно бразилци, наема група американски инженери и строителни работници през 1946 година — над сто души — за четиригодишен срок и при различни трудови възнаграждения в зависимост от изпълняваната длъжност, но с изключително щедро заплащане. На човек, който работи с булдозер например, му плащали по двайсет хиляди щатски долара годишно, което е било доста добър доход за онова време. Ала има и още — премиални на стойността на годишната заплата. Общо сто хиляди. Стига да се спази следното условие — отиваш там, бачкаш и не се връщаш, докато не изтече четиригодишният срок или работата не приключи. Имаш два почивни дни всяка седмица, също като в САЩ, и право на отпуск всяка година, също като в САЩ, но в пампасите. Не можеш да отидеш в Северна Америка (или дори в Рио), докато не изтече четиригодишният договор. Ако умреш в Южна Америка, оставаш там — никой няма намерение да плаща, за
