портфейла, за Бога!
Пурпурният здрач на лятната нощ внезапно се превръща в пълен мрак, след което просветва за миг, за да потопи света в непрогледен мрак в следващата секунда. Това са очите му — правят онзи номер, който преди двайсетина години изкара акъла на лекарите от наборната комисия. Цялото му внимание е съсредоточено върху бягащия мъж, върху този кучи син, който току-що отмъкна портфейла му и разкраси физиономията му. Никога през живота си не е бил толкова ядосан и въпреки че според него онова, което изпраща към тичащия непознат, е съвсем безобидно, съвсем леко
(само ако беше помолил, приятелче, щях да ти дам долар, а може би дори два),
то има смъртоносната тежест на хвърлено копие. И е копие. Трябва да мине известно време, докато спомощникът приеме напълно тази мисъл, и когато това време изтича, той осъзнава, че е убиец и че ако има Господ, някой ден Тед Бротиган ще трябва да застане пред трона Му и да отговаря за онова, което току-що е сторил. Отстрани изглежда, че бягащият мъж сякаш се е спънал в нещо, но там няма нищо, само избледняващите букви „ХАРИ ОБИЧА БЕЛИНДА“, надраскани с тебешир на напукания тротоар. Любовното признание е съпроводено от детински заврънкулки — звезди, комета и лунен сърп, — от които по-късно бъдещият Разрушител ще се бои. Има чувството, че той самият току-що е пронизан от копие, но все още стои на краката си. Не искаше да стане така. Дълбоко в сърцето си знае, че не искаше да стане така. Просто беше… изненадан и изненадата му адски бързо прерасна в гняв.
Той вдига портфейла от земята и вижда, че децата, играещи на уличен хокей, го гледат със зяпнали усти. Той насочва бутона към тях, сякаш е някакъв пистолет с широко дуло, и момчето, което държи срязаната дръжка за метла, моментално побягва. Тази картина се запечатва за цял живот в съзнанието му; образът на уплашеното момче ще навестява често сънищата на Тед през следващата година и нещо и никога няма да го изостави напълно. Той обича децата и никога не би изплашил някое нарочно. Спомощникът много добре знае какво виждат в момента — някакъв мъж със смъкнати панталони, разкриващи боксерките му (нищо чудно и оная му работа да виси от дюкяна му, за да стане картинката още по-приказна), с портфейл в едната си ръка и смахнато изражение, изписано на лицето му.
— Не сте видели нищо! — крещи Тед Бротиган на хлапетата. — Чувате ли ме? Чуйте ме добре, ей! Не сте видели нищо!
После вдига панталоните си и се връща при куфарчето си. Навежда се към земята и го взема, без да обръща внимание на пържолата — майната й на шибаната пържола, апетитът му е изчезнал заедно с един от предните му зъби. Накрая хвърля последен поглед към проснатия на тротоара труп и изплашените деца… след което побягва.
В този миг Тед Бротиган едва ли подозира, че бягането ще се превърне в негово призвание.
Краят на втората лента изскочи навън и заплющя като вимпел, докато ролката се въртеше.
— Исусе! — възкликна Сузана. — Горкият човек.
— Станало е толкова отдавна — рече Джейк и поклати глава, сякаш така можеше да я прочисти. Годините между неговото кога и това на господин Бротиган му изглеждаха като необятна пропаст.
Еди взе третата кутия и извади ролката, отправяйки въпросителен поглед на Роланд. Стрелеца само завъртя пръсти по онзи характерен начин, който означаваше „давай напред“.
Младият мъж напъха лентата между главите на магнетофона. Никога през живота си не беше правил това, но не трябваше да си ракетен специалист, за да се оправиш с подобен уред. Изнемощелият глас се чу отново, говорейки от Джинджифиловата къща, която Динки Ърншоу бе направил за Шийми. Балконът на стената на Тъмната кула, както я бе нарекъл Тед Бротиган.
Той беше убил човека (случайно, всички от ка-тета бяха единодушни в това; бяха стрелци все пак и знаеха разликата между „случайно“ и „преднамерено“ без каквато и да е нужда от дискусии по темата) около седем вечерта. В девет часа Бротиган вече се намираше на влака, пътуващ на север, а три дни по-късно преглеждаше обявите за счетоводители в демойнския вестник. Вече бе научил доста за себе си и знаеше, че трябва да бъде много внимателен. Отсега нататък не можеше да си позволява лукса да се гневи, дори когато гневът му бе напълно основателен. Обикновено Бротиган беше нещо като домашен телепат — можеше да ви каже какво сте обядвали и коя от трите карти, които размества уличният шарлатанин, е дама пика… но сграбчеше ли копието, особено ако бе разгневен…
— Между другото това изобщо не е вярно — каза гласът от касетофона. — Имам предвид тези глупости за домашния телепат. Това ми беше пределно ясно още когато бях хлапе с жълто около устата и се опитвах да вляза в Армията, но просто не знаех каква е думата.
Тази дума, както се оказва впоследствие, е спомощник. По-късно Тед Бротиган се уверява напълно, че някои типове — някои особено талантливи следотърсачи — го наблюдават още тогава и го преценяват, знаейки, че е различен дори и за стандартите на самите телепати, макар и не чак толкова различен. Най-малкото защото телепатите, които не идват от Ключовата земя (това бе тяхна фраза), са съвсем малко. До средата на трийсетте години на двайсети век Тед вече е осъзнал, че дарбата, която притежава, всъщност е прилепчива. Ако докосне някого, докато е в състояние на емоционална възбуда, този някой става телепат, макар и за кратко. Това, което още не е разбрал, е, че хората, които вече са телепати, стават още по-силни.
Значително по-силни.
— Но за това по-нататък — казва той.
Той се мести от град на град като скитник и никога не се задържа на едно място дотолкова, че да пусне корени. Сега, от дистанцията на всички тези години, беловласият мъж смята, че още тогава е знаел, че го наблюдават — интуитивно усеща, че някакъв определен вид хора следят всяка негова стъпка. Много малко от тях са жени — повечето са мъже — и всички имат вкус към ярките дрехи, недопечените пържоли и скъпите бързи коли, боядисани в същите крещящи цветове като облеклото им. Лицата им изглеждат недодялани и безизразни. По-късно ще си каже, че му напомнят онези тиквеници, които хвърлят луди пари за пластична хирургия при лекарите-шарлатани. По време на този двайсетгодишен период — по същия интуитивен начин, сякаш с периферното зрение на съзнанието си — Тед си дава сметка, че без значение в кой град се намира, тези детински символи се появяват по оградите, стените на къщите и тротоарите. Звезди и комети, планети с пръстени и лунни сърпове. Понякога и червено око. Често покрай тях са нарисувани и квадратчетата, върху които скачат децата, когато играят на дама. По-късно, казва той, всичко се навързало по един откачен начин, но не и през трийсетте, четирийсетте и петдесетте, докато скитосвал из Америка. Не, тогава той бил като лекарите от наборната комисия — не е искал да види онова, което щяло да му извади очите, защото е било… обезпокояващо.
И тогава, тъкмо когато войната в Корея наближава към своя край, Тед Бротиган вижда Обявата. Тя предлага РАБОТАТА НА ЖИВОТА ВИ и казва, че ако ти си ЧОВЕКЪТ С НУЖНАТА. КВАЛИФИКАЦИЯ, няма да се задават АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ВЪПРОСИ. Изброяват се уменията, които трябва да владее кандидатът, и счетоводството е сред тях! Бротиган е сигурен, че обявлението е разпространено из цялата страна; просто той го прочита в „Сакраменто Бий“.
— По дяволите! — извика Джейк. — Та това е същият вестник, който е чел и татко Калахан, когато открива приятеля си Роуън Магръдър…
— Тихо — сряза го Роланд. — Слушай.
Всички се заслушаха.
Тестовете се провеждат от хуми (термин, който Тед Бротиган ще научи след няколко седмици — когато напусне 1955 година и пристъпи в безвремието на „Алгул Сиенто“). Този, който го интервюира за работата в Сан Франциско, също е хум. Тед ще научи (освен другите неща), че дегизировките на отрепките — най-вече маските им — не са особено качествени, особено когато се намираш
